— Аха. И да не забравяме, че Пантерата е американец. И че следователно може би мисли по-ясно и логично от повечето побъркани джихадисти.
— Може би.
Вече бяхме приближили джипа и ясно виждах Кейт на задната седалка. Понякога забравям колко много обичам жена си и може би невинаги го казвам или показвам, но когато положението стане опасно, винаги осъзнавам, че мога да я изгубя. Опитвам се да си представя живот без нея, как оставам сам в Ню Йорк, в голям апартамент в престижния Горен Истсайд, заобиколен от модерни барове и ресторанти, пълни с необвързани жени… Уместно ли се изразявам?
— Някакъв шанс да останем с Рахим насаме и да използваме преводач на посолството? — попитах Бренър.
— Никакъв.
— Ясно. — Същото беше и когато разпитвах заподозрените в Аден. СПС беше огромната горила в стаята. — А някакъв шанс за още едно интервю с придружители?
— Ще пуснем искане. Но ако трябва да съм честен, Управлението е с предимство по отношение на Рахим. Ти получи своята възможност като човек от Екипа за събиране на доказателства на ФБР.
— Аха. Е, в Мариб ли ще ходим?
— Може би. Но първо отиваме в Аден, за да установим команден пост в „Шератон“.
— Кога?
— Най-вероятно утре.
Стигнахме до джипа и поисках да седна до Кейт, така че Бренър зае мястото до шофьора. Замо запали и потеглихме.
Кейт разви шала си и попита:
— Как мина?
— Не много зле, но не и отлично — отвърнах. — Хаким беше в стаята и разполагахме само с половин час, а затворникът не беше в най-добрата си форма.
— Ще те запознаем подробно, когато се срещнем с Бък — каза Бренър.
Замо караше към стражевите кули и не след дълго прелетяхме през отворения портал в града.
— Ще ви оставя при „Шератон“ и Замо ще дойде да ви вземе в седем — каза Бренър. — Вечерта в посолството ще се сервира мартини.
Естествено, Кейт попита:
— Какво е облеклото?
— Нещо за обличане — отвърна Бренър.
— Сложи си новото балто — посъветвах я аз.
— Защо не си го сложиш ти? — отвърна тя.
Това предизвика общ смях. Определено си прекарвахме чудесно.
— Пистолетите са задължителни — напомни ни Бренър. — Бронежилетките са по желание.
Спряхме пред „Шератон“ и Замо извади торбите на Кейт от багажника. Така и не видях тиктакащите манго.
— Утре може да пътуваме за Аден, така че помислете дали да не си съберете багажа — продължи с напомнянията Бренър.
Двамата със Замо потеглиха, а ние минахме покрай охранителите от БНС и влязохме в хотела.
Спрях на рецепцията да проверя дали няма съобщения за нас и рецепционистът ми даде плик, който отворих на път за асансьора.
Беше факс от Том Уолш, изпратен не от офиса на ФАТС, разбира се, а от „При Кинко“ недалеч от Федерал Плаза 26. Прочетох го на глас:
— Скъпи Джон и Кейт, благодаря за обаждането. Надявам се, че се наслаждавате на гледките и доброто време. Тук вали сняг. Имате късмет, че сте в Йемен. Желая ви чудесно прекарване. До скоро.
— Задник — коментирах.
— Ти започна — напомни ми Кейт.
Имаше и послепис, който също прочетох на глас:
— Знаехте за какво става дума, преди да се качите на самолета.
Задник на квадрат. Но пък беше прав. Да, ето ме тук. Какви си ги мисля? Почти никакви.
Онзи от БНС при асансьора не поиска да види ключа ни или нещо друго и се качихме горе.
Позадържахме се под душа и когато се облякохме, беше малко след седем.
Сложих си вратовръзка и сако, а Кейт беше избрала хубава черна рокля. Държеше пистолета си в дамската си чанта, а аз бях пъхнал моя в кобура. Тя успя да ме убеди да оставя джамбията си и не си сложихме бронежилетките, но Кейт си взе шала, за да се забули, докато излизаме от хотела.
Във фоайето забелязах много мъже с несъмнено близкоизточен произход, със слънчеви очила и западни дрехи, да се насочват към бара. Непристойните удоволствия не са еднакви за всички и навсякъде. Тук наркотичните листа са нещо безобидно, но за мартинито не може да се каже същото.
— Излизат без жените си — отбеляза Кейт.