— На своята. Иска да запази работата и положението си без значение кой ще победи. Днес може да застреля един пленник на Ал Кайда, а утре да пусне друг. Прави същото с племенните бунтовници. Но някой ден ще получи куршум в главата от едната или другата страна.
Нямах нищо против да го направя и лично.
— Кой ще победи тук? — попитах. — Правителството, бунтовниците на ал Хути, сепаратистите от Южен Йемен или Ал Кайда?
— Ами… в крайна сметка племената винаги са победители, стига да успеят да се обединят около един лидер. Ал Хути може да е такъв лидер. Има и друг, един бедуински шейх в Мариб, който също може да обедини племената. Ако това не стане, аз лично бих заложил на Ал Кайда.
— Защо?
— Защото са организирани, дисциплинирани и вярват, че те са бъдещето.
— Те са миналото.
— Тоест бъдещето.
— Ясно.
— Ако сте тук да откриете Пантерата, желая ви късмет — с по-тих глас ми каза той. — Но ако питате мен, в дългосрочен план може да се окаже най-добре, ако Ал Кайда спечели в Йемен.
— Защо?
— Защото режимът е свършен — обясни той. — Те са ходещи трупове. Ако Ал Кайда победи и поеме контрола над Сана, саудитците ще намерят това за нетърпимо и с американска военна помощ ще обединят племената и ще се разправят с Ал Кайда в Йемен. Саудитците са обединявали племената и преди, когато не са харесвали правителството в Сана, а също и когато комунистите овладяха Аден. Но първо Ал Кайда трябва да излезе на открито, в президентския дворец. Иначе казано, най-бързият начин да се спечели войната е поражението. Следите ли мисълта ми?
Май ми трябваше още едно мартини, за да я следя. Но пък май схващах хода на разсъжденията на полковник Макиавели.
— Така ще можем да водим истинска война с Ал Кайда веднага след като те победят тук, така ли? — предположих.
— Именно. Също като с талибаните в Афганистан. Ал Кайда трябва да внимават какво си пожелават.
Същото се отнася и за нас.
— Какво е нивото ви?
Имаше предвид нивото на достъп до секретна информация, така че отговорих:
— Достъпно.
Той се усмихна любезно.
— Ще ви кажа една тайна. Целта ни тук е да принудим йеменското правителство да подпише договор, с който да ни преотстъпи голяма част от крайбрежието при Аден за деветдесет и девет години. Трябва да го направим преди правителството да е паднало. Трябва да построим сухопътна, морска и военновъздушна база за операции и зареждане с гориво. Един вид американски Гибралтар. Така ще можем да контролираме Червено море и Аденския залив и ще го правим с приятелски настроено правителство, за чието идване на власт ще помогнем по-късно, също както са направили британците преди двеста години, когато са сложили ръка на Аден. Ще можем да организираме операции срещу Ал Кайда на Арабския полуостров и Африканския рог. Ще можем също да се справим със сомалийските пирати, които са в съюз с Ал Кайда. Освен това ще имаме друго място, освен Гуантанамо за държане и разпитване на вражески пленници, при това по-близо до бойните полета. Сладка работа — завърши той със замечтан поглед.
— Прекрасна — съгласих се аз. Грандиозните стратегии и геополитиката винаги са ми докарвали известно главоболие, но все пак реших да съм любезен. — Обичам многоцелевото използване на териториите.
Можеше дори да организирам кат спа центъра си тук.
— И докато правим всичко това — продължи полковник Кент, — ще можем да кажем на саудитците да си го начукат и ще закрием базите си в Саудитска Арабия, преди да са ни разкарали. Нали разбирате?
— Звучи добре.
— И това съвсем не е всичко. Най-голямата строителна компания в тази част на света е на Бен Ладен. Собственост на семейството на онзи задник. Така че ще ги наемем да свършат част от работата. Нали виждате иронията?
— Да. Но трябва да внимаваме с непредвидените разходи.
— Така е. — Той ме погледна. — Не сте чули това от мен.
— Правилно. — Трябваше ми още едно питие, така че се извиних и тръгнах към бара.
По пътя бях пресрещнат от шефа на Бренър, понякога преподобния Ед Питърс, който се поинтересува как е минал денят ми. Признах му, че съм разочарован, че не съм успял да видя магарешкия пазар.
Той ме увери, че не съм изпуснал кой знае какво.
— Какво имаше да ви каже полковник Кент?
Е, полковник Кент ми напомняше малко на генерала от „Доктор Стрейнджлав“, но не исках да споделям тези впечатления с Ед Питърс. Така де, нямах представа какви са междуличностните отношения тук, кого смятат за побъркан и кой се гласи за един или друг пост. Както вече казах, тук всички ми се виждаха малко побъркани, а краткосрочната ми цел беше да изляза от това посолство, да намеря Пантерата, да му видя сметката и да се прибера у дома. Всъщност точно в момента Том Уолш ми се виждаше като ангелче.