— Полковникът ме запозна с положението в йеменската армия — отговорих.
— Те винаги са били голям майтап.
— Да. Трябват ни по-сериозни съюзници.
— Трудно е да се открият такива в тази част на света. — Питърс премина на дипломатически режим. — Иронията е, че йеменците са добри хора и могат да бъдат добри съюзници, ако се отърват от правителството си — сами или с наша помощ.
— Да се надяваме, че на следващите избори народът ще си избере по-добро правителство.
— Тази страна е на три хиляди години. И досега тук не е имало избори. — Той смени темата. — Утре ще използваме конвой от пет коли. Би трябвало всичко да е наред.
— Сигурен съм, че можем да минем и с три.
— С пет е по-добре.
А с двайсет?
— Защо не пътуваме по въздух? — попитах.
— Нямаме доверие на „Йемения Еър“. И не разполагаме със своя летателна техника. Иска ми се да разполагахме, но тези идиоти не ни позволяват да вкараме хеликоптери.
— Ами „Шпионеър“? — Имах предвид въздушната техника на ЦРУ.
— Не знам някой да е питал за тях — отвърна той.
— Ами С–17?
— Предпочитаме да държим един на летището в Сана, ако се наложи да евакуираме цялото посолство.
— Това се казва предвидливост.
— Когато пристигне един самолет, другият излита за Щатите и новопристигналият чака да бъде сменен — обясни той.
— Схванах. Защо не вземем чартърен полет до Аден?
— Понякога го правим. Но не и този път.
— Защо?
— Не знам.
Е, аз знаех. Щяхме да пътуваме до Аден по земя, защото някой искаше да види дали Ал Кайда няма да захапе стръвта. Което ми напомни (сякаш имах нужда от напомняне), че бойците на Ал Кайда са на път за Аден.
— Ако се наложи, как бихте евакуирали американския персонал от хотел „Шератон“ в Аден? — попитах Питърс.
— С кораб.
— Чий кораб? И как ще стигнем до него?
— С плуване по гръб.
Защо ми се стори, че е използвал тази шега и преди? Все пак беше смешно, така че се изкисках. Сериозно.
— Моят колега от ДСС в Аден Дъг Ренълдс ще ви инструктира — каза той сериозно. — Какъв бе планът ви за евакуация при миналото ви посещение в Аден?
— Май беше бруст.
Докато се чудех дали да не спомена, че току-що съм открил, че „Шератон“ в Аден се намира в непосредствена опасност от атака, към нас приближи Хауард Фенстърман и Ед Питърс се оттегли. Явно тук имаше някакво неписано правило, че разговорите трябва да се водят по двойки, така че обстановката приличаше малко на Шекспирова пиеса, в която героите влизат, казват си репликите и излизат, за да направят място на други актьори, които не знаят какво са казали предишните, и това обикновено води до неразбиране или неприятности, като в крайна сметка някой опира пешкира. Така се случва, когато хората не общуват помежду си. Нали?
Както и да е, Хауард каза:
— С Кейт сте били в Сана днес с Пол.
— Да.
— Трябваше да дойда с вас.
— Решихме, че ще ходиш на католическата литургия в италианското посолство.
Той се усмихна, но не беше развеселен.
— Имам номерата на сателитните ви телефони и ще поддържаме връзка, докато пътувате.
— Защо не дойдеш с нас?
— Бих го направил, но ме чака много работа тук покрай откриването на отдела. Миналата нощ е имало атака срещу американска петролна инсталация край Мариб.
— Чух.
— Един от нападателите е бил задържан. Опитвам се да получа разрешение от Министерството на правосъдието да го разпитам.
Какво да му кажа — че вече съм го направил? Той беше от ФБР, уж шеф на Кейт, но никой не му беше казал, че сме били в Гумдан. Кой беше главният тук, по дяволите? И какво ставаше зад кулисите? Поради някаква причина си помислих, че Бък дърпа всички конци и манипулира цялото куклено шоу.
— Трябва да говориш за това с Бък Харис — казах на Хауард.
— Така ли? Защо пък с него?