— Защо не?
— Каква е всъщност работата му тук?
— Не знам. Отговорник по протокола?
Хауард смени темата.
— Казах на Кейт, че утре първата й работа е да дойде при мен. Имам разрешителното за арест, копие от обвинението и инструкции как да извърши законен арест на заподозрян, който се позовава на двойно гражданство. — И добави: — Ще трябва да му прочетеш правата, но първо ще трябва да се убедиш, че разбира английски.
— А кога мога да го сритам в топките?
Той се направи, че не ме чува.
— Имам всичко това и на арабски — разрешителното, обвинението и правата, така че да може да ги прочете и подпише.
— Хауард, това някакъв майтап ли е?
— Не, не е. Арестът ще бъде направен законно и както се полага и той ще бъде изправен пред американски съд.
Е, ако имах колебания относно затриването на Пантерата, Хауард току-що успя да ги разсее.
— Запознай Кейт с всичко това — казах му.
— Ще го направя. Но искам ти, като най-вероятния агент, който ще го арестува, също да си наясно.
— Добре.
— Просто се опитвам да те предпазя от някоя грешка, която би могла да компрометира обвинението, и да ти спестя неприятности — увери ме той.
— Благодаря.
— Няма за какво. Точно затова съм тук.
— Ясно.
Хауард всъщност ми харесваше и виждах, че е достатъчно умен, за да разбере как всъщност работи светът. След няколко месеца на това място щеше да се прости с идеализма и юридическите си скрупули и щеше да помага на СПС да измъчва заподозрени в затвора Гумдан. Е, можеше и да не стигне дотам. Но подобно на всички нас, прекарали твърде дълго на фронтовата линия, както и на всички, преживели 11/9, Хауард Фенстърман щеше да стане почти двойник на хората, срещу които се борим. В това бях повече от сигурен.
Бък дойде при нас и вместо да се поинтересува за заловения терорист (пардон, заподозрян), Хауард го попита:
— По кое време заминавате утре?
— Преди осем сутринта — отвърна Бък и ни обясни: — До Аден са около четиристотин километра и пътуването може да продължи от четири до шест часа. Затова трябва да стигнем по-рано, за да може конвоят да се върне в Сана малко след мръкване. Предпочитаме агентите на ДСС да не нощуват в Аден, защото се нуждаем от тях тук.
Помислих си, че може да са ни по-нужни в „Шератон“.
— Ела да се повозиш с нас — предложих на Хауард. — Ако попаднем в засада, ще можеш да ни кажеш кога имаме законното право да отвърнем на огъня.
Дори Хауард се разсмя на това.
— Имаме място и никога не бихме отказали още един стрелец — каза му Бък. — Срещата е в седем на паркинга пред канцеларията.
Хауард оцени това по достойнство и напусна сцената.
— Озори ли го? — попита ме Бък.
— Не точно аз.
— Той си върши работата — увери ме Бък. — За съжаление, работата му прави нашата по-трудна.
— Не и моята.
Бък смени темата.
— Пол ми каза, че сте научили някои неща в Гумдан.
— Да. Че съюзниците ни са задници.
— Не научихте ли нещо, което да не сте знаели?
— Може би. Хауард не знае, че сме ходили в Гумдан — уведомих го.
— Така ли? Не му ли каза?
— Не. Казах му да пита теб.
— Ще говоря с него. Не сме сигурни как се вписва легатът във всичко това.
— Кажи ми, когато научиш.
— Ще ти кажа. За какво разговаряхте с полковник Кент?
— За йеменската армия.
Той заряза това и попита:
— Какво научихте в Гумдан?
Никога не съм обичал, когато шефът на полицията иска да му докладвам в отсъствието на партньора си. Може да се стигне до неразбирателство. Затова отговорих:
— Мисля, че Пол искаше да го обсъдим и четиримата.
— Разбира се. Е, Гумдан хареса ли ти?
— Трябва да извърви доста път, за да се превърне в образцово наказателно общежитие.
— И аз така си мисля.
— Сутринта там ли си ходил? — попитах го.
— Не, но съм го посещавал много пъти.
— Кога ще видим доклада на ЦРУ за разпита на затворника?
— След като бъде прегледан от шефа на филиала.
Все още не ме бяха представили на шефа на филиала на ЦРУ в Йемен, така че попитах:
— И кой е той?
— Не ти трябва да знаеш. И не е нужно и той да научава за теб.