— Колко игри се играят тук? — попитах.
— Няколко. Но нашата в момента е основната. Между другото, задаваш добри въпроси.
Нямаше предвид точно това, но отговорих:
— Благодаря.
— Пол каза, че полковник Хаким е проявил целия си чар.
— Възпрепятстваше американското правосъдие.
— Това му е работата.
— Факт е, че ако имахме два-три часа насаме със затворника и използвахме преводач на посолството, щяхме да научим много повече за Ал Кайда в Йемен, отколкото знаем сега — казах аз.
— Ако ситуацията беше обратната, ако той бе ваш пленник в Ню Йорк, детектив Кори, щяхте ли да позволите чуждестранно ченге или разузнавач да го разпитва сам? — отвърна Бък.
Думи на истински дипломат. Но въпросът му не беше риторичен, така че отговорих:
— Приемаш, че съществува някакво равенство, но такова няма. Ние сме тук, за да спасим задника на едно слабо и корумпирано правителство. Най-малкото, което могат да направят, е да не ни се пречкат.
Бък кимна.
— Понякога го правят. Но както казваме в света на дипломацията, всичко е quid pro quo. Даваме им нещо, а те ни дават нещо друго в замяна. Мисля, че сега е наш ред да им дадем нещо. Освен парите.
— Като какво например?
— Ами, както казах в Ню Йорк, те се нуждаят от помощта ни, за да… неутрализират някои особено агресивни и опасни племенни лидери.
— И?
— И ние не сме склонни да го направим.
— Защо?
— Защото искаме да запазим добрата воля на племената.
— Не знаех, че се ползваме с добрата им воля.
— Ползваме се, но не пряко. Както вече обясних, племената са културно и исторически по-близо до монархията в Саудитска Арабия, отколкото до републиканското правителство в Сана. А саудитците са наши съюзници и връзка с племената.
— Значи не искаме да изпаряваме племенни вождове с ракетите ни и да вбесяваме саудитците.
— Правилно. Но бихме могли да… неутрализираме неколцина шейхове и вождове и в замяна правителството в Сана да ни помогне повече в откриването и елиминирането на лидери на Ал Кайда.
— Ясно. Но правителството така или иначе би трябвало да го направи. За тяхно добро е.
— Точно това се опитваме да им обясним. И те го знаят, но използват това, че сме заслепени на тема Ал Кайда, и се опитват да ни принудят да използваме безпилотните си самолети и ракетите срещу племенните вождове, както и срещу сепаратистите в Южен Йемен.
— Схванах. И така пасовете продължават.
— Именно. Всичко се свежда до деликатно равновесие, и в крайна сметка — до quid pro quo.
— Ясно.
Той се върна на оплакването ми.
— Относно разпитването на затворниците. СПС не иска да ни дава безплатна информация. Искат да ни я продават. Така че ако ни съобщят нещо ценно за Пантерата например, ще поискат от нас да им дадем кофа черва, принадлежали на някой досаден племенен вожд.
Картинното му изразяване донякъде ме изненада, но и ме накара да си спомня, че Бък Харис е само десет процента дипломат и деветдесет процента разузнавач. Всъщност в добрите стари дни на Студената война той и приятелчетата му са се събирали на коктейли и са разговаряли за ядрено заличаване на стотици милиони хора. А сега броят потенциални трупове можеше да се измери с кофи черва. Сериозен прогрес.
— Предполагам, че Пол ти е предал, че според затворника около четирийсет джихадисти пътуват към Аден, за да атакуват „Шератон“.
— Да. Вече предупредихме нашите хора там.
— Добре. Особено щом и ние ще сме от тях. Може би няма да е зле йеменската армия да ги пресрещне.
— Йеменската армия няма особен успех с пресрещането на бойци на Ал Кайда, когато те слизат от планините — уведоми ме той. — Смятаме, че хората на Ал Кайда пътуват на малки групи или поотделно, в цивилно облекло. Може дори да използват обществен транспорт. Автобуси, самолети, наети коли. Мъжете в Йемен носят калашници и никой не ги спира и разпитва за оръжието им. Все едно да спреш мъж с чадър в Лондон.
Бък явно ставаше остроумен на третото мартини и аз се усмихнах.
Той си погледна часовника.
— Всъщност имаме среща с Пол горе в осем. Тоест сега.
— Ще взема Кейт.
— Мисля, че тя вече е там.
— Добре.
Допихме си питиетата, взехме асансьора до третия етаж и отидохме в защитената комуникационна стая.