Рей Бредбъри
Папагалът, който познаваше Папа
Естествено вестта за отвличането обиколи целия свят.
Нужни бяха няколко дни, за да може новината с цялата й значимост да се разпространи от Куба до Съединените щати, до левия бряг на Сена в Париж и накрая да стигне до едно малко кафене в Памплона, където питиетата бяха превъзходни, а времето незнайно защо бе винаги отлично.
Но веднага щом всички наистина проумяха значението на случилото се, хората сграбчиха телефоните. От Мадрид се обаждаха в Ню Йорк, от Ню Йорк пък се мъчеха да се свържат с Хавана, само и само да потвърдят — моля, потвърдете! — безумната новина.
А после някаква жена звънна от Венеция и каза с неясен глас, че в момента се намира в бара „При Хари“ и била направо съсипана — случилото се било ужасно, културното наследство на човечеството се намирало в огромна и неминуема опасност…
По-малко от час след това ми звънна един бейзболист-_и_-писател, който беше голям приятел на Папа и сега живееше половин година в Мадрид, а другата половина — в Найроби. Бе в сълзи, или поне всеки момент щеше да се разреве, ако се съдеше по гласа му.
— Кажи какво стана? — попита той от другия край на света. — Какви са фактите?
Е, фактите са следните. В Хавана, Куба, на около четиринайсет километра от принадлежащата на Папа вила Финка Вихия, има един бар, в който той обикновено се отбиваше. Това бе същият бар, в който кръстиха специална напитка на негово име, а не изисканото заведение, в което се срещаше с префърцунени литературни светила като К-К-Кенет Тайнън и ъъъ, Тенеси У-Уилямс (както би казал господин Тайнън). Не, не е „Флоридита“; това е непретенциозно местенце с прости дървени маси, трици по пода и голямо огледало като мръсен облак зад бара. Папа идваше тук, когато във „Флоридита“ имаше прекалено много туристи, желаещи да видят господин Хемингуей. И случилото се тук не можеше да не стане сензация, даже по-голяма от онова, което бе казал на Фицджералд за богатите, по-голяма дори от старата история за шамара, който бе зашил на Макс Истман в кабинета на Чарли Скрибнър. Новината бе свързана с един престарял папагал.
Достолепната птица обитаваше един кафез точно над бара в „Куба Либре“. „Заемаше поста“ от близо двайсет и девет години — или с други думи, бе там почти толкова време, колкото Папа живееше в Куба.
И още нещо към този монументален факт — през цялото време, докато живееше във Финка Вихия, Папа познаваше папагала и разговаряше с него, а папагалът също не оставаше със затворена човка. Годините минаваха и хората заговориха, че Хемингуей е започнал да говори като папагала, а други — не, папагалът бил започнал да говори като него! Обикновено Папа нареждаше питиетата на бара, сядаше край кафеза и завързваше с птицата най-интересните разговори, които бихте могли да чуете — и така четири нощи подред. Към края на втората година папагалът знаеше за Хем, Томас Улф и Шъруд Андерсън повече и от самата Гертруд Стайн. Всъщност знаеше дори коя е Гертруд Стайн. Достатъчно беше само да кажеш „Гертруд“ и птицата отвръщаше: „Гълъби в тревата, уви“.
Понякога под натиск папагалът можеше да каже „Имаше един старец и едно момче, една лодка, едно море и една голяма риба в морето…“ След което, без да бърза, започваше да яде бисквита.
И тъй, един прекрасен неделен следобед това прочуто създание, този папагал, тази странна птица изчезна от „Куба Либре“ заедно с кафеза и всичко останало.
Именно затова телефонът ми димеше от звънене. Именно затова едно от големите списания се сдоби със специално разрешение от Държавния департамент и ме прати със самолет в Куба със задачата да намеря поне кафеза, някакви останки от птицата или някой, който да прилича на похитителя. Искаха лека и симпатична статийка с обертонове, както се изразиха. И, честно казано, самият аз бях доста любопитен. Бях чувал да се говори за тази птица. И по някакъв странен начин бях загрижен за нея.
Слязох от самолета от Мексико Сити, взех такси и поех през Хавана направо към странното малко кафене.
За едната бройка да се проваля. Още не бях прекрачил прага и някакъв дребен тъмнокож мъж скочи от стола си.
— Не, не! — извика той. — Вървете си! Затворено е!
— Дойдох заради папагала — казах аз.
— Не, не! — извика той и очите му се насълзиха. — Няма да говоря. Стига толкова. Ако не бях католик, щях да се самоубия. Горкият Папа. Горкият Ел Кордоба!
— Ел Кордоба? — промърморих аз.
— Така — яростно отвърна той — се казваше папагалът!
— Да. — Бързо дойдох на себе си. — Ел Кордоба. Тук съм, за да го спася.
Това накара мъжа да спре и да замига. По лицето му пробяга сянка, после очите му светнаха, после отново стана мрачен.