— Невъзможно! Вие? Не, не. Никой не би успял! И кой всъщност сте вие?
— Приятел на Папа и на птицата — бързо казах аз. — И колкото повече си говорим, толкова по-надалеч отива престъпникът. Искате ли си Ел Кордоба до довечера? Тогава налейте няколко от питиетата на Папа и говорете.
Резкият ми подход свърши работа. Няма и две минути по-късно двамата отпивахме от специалитета на Папа, седнали в бара край празното място, заемано доскоро от кафеза. Дребният мъж, казваше се Антонио, току избърсваше въпросното празно място, след което попиваше сълзите си със същия парцал. Пресуших първото питие и се заех с второто.
— Това не е обикновено отвличане — отбелязах.
— На мен ли го казвате! — извика Антонио. — Хората идват от цял свят да видят папагала, да поговорят с Ел Кордоба, да го чуят, ах, Господи, как говори с гласа на Папа. Дано похитителите му се продънят в ада и да горят там. Да, в ада!
— Ще горят — уверих го аз. — Кого подозирате?
— Всички. И никой.
— Похитителят — казах аз и притворих очи, за да се насладя на питието, — би трябвало да е образован, да чете. Мисля, че е очевидно, нали така? Подобни хора да са се навъртали тук напоследък?
— Образован. Никакво образование. Сеньор, през последните десет, че и двайсет години тук все идват разни чужденци и все питат за Папа. Когато Папа идваше, те се срещаха с него. След като Папа си отиде, се срещаха с великия Ел Кордоба. Така че тук винаги е имало чужденци и чужденци.
— Помислете си, Антонио. — Докоснах треперещия му лакът. — Не само образован и четящ, но и някой, който през последните дни ви се е сторил… как да го кажа? Странен. Необичаен. Някой толкова особен, muy ecéntrico, че да го запомните повече от останалите. Някой, който…
— Madre de Dios! — възкликна Антонио и скочи. Погледът му се зарея някъде в спомените. Хвана главата си, сякаш тя всеки момент щеше да се взриви. — Благодаря ви, сеньор! Si, si! Ама че създание! Кълна се в Христос, имаше един такъв вчера! Много дребен. И говореше ето така: много високо — ииии. Съвсем като muchacha в училищна пиеса, разбирате ли? Като канарче, погълнато от вещица! И носеше син кадифен костюм с голяма жълта вратовръзка.
— Да, да! — Бях скочил на крака и почти виках. — Продължавайте!
— И имаше малко кръгло лице, сеньор, а косата му беше жълта и подстригана на челото ето така — бзззт! А устата му — малка, много розова, като сладкиш, нали се сещате? Беше… беше като… да, като uno muñeco, като онези, които можеш да спечелиш на панаир!
— Парцалена кукла!
— Si! На Кони Айланд, да, когато бях малък, парцалена кукла! И беше ей толкова висок, разбирате ли? До лакътя ми. Не, не беше джудже, не… но… на колко години ли? Христе, кой ли го знае? Лице без бръчки, но… трийсет, четирийсет, петдесет. А на краката си имаше…
— Зелени боти! — извиках аз.
— Qué?
— Обувки, боти!
— Si. — Той замига изненадано. — Но откъде знаете?
— Шели Капон! — изкрещях.
— Точно така се казваше! И приятелите му, сеньор, всички се смееха… не, кискаха се. Като монахините, когато играят бейзбол следобед край църквата. Ох, сеньор, мислите ли, че те, че той…
— Не мисля, Антонио. Зная. Шели Капон, единственият от всички писатели на света, който мразеше Папа. Разбира се, че той е отмъкнал Ел Кордоба. Чакай, нямаше ли слухове, че птицата е запомнила последния, най-велик и така и ненаписан роман на Папа?
— Имаше такива слухове, сеньор. Но аз не пиша книги, аз въртя бар. Нося бисквити на птицата. Аз…
— А на мен, Антонио, ми донеси телефона.
— Знаете ли къде е птицата, сеньор?
— Имам подозрение, много сериозно подозрение. Gracias. — Набрах номера на „Хавана Либре“, най-големия хотел в града.
— Шели Капон, ако обичате.
Телефонът забръмча и защрака.
На половин милион мили оттук едно джудже-марсианец вдигна слушалката и отговори с глас, подобен на звуци на флейта и звън на камбанки.
— Капон на телефона.
— Проклет да съм, ако е някой друг! — Скочих и изхвърчах от „Куба Либре“.
Докато летях с таксито обратно към Хавана, си помислих за Шели, какъвто го познавах отпреди. Обкръжен от вихрушка приятели, той никога не се заседяваше на едно място, гребеше супа от чужди паници, заемаше пари от собствения ти чек направо пред очите ти, броеше с наслаждение листата на салатата, оставяше заешки барабонки по килима ти. Милият Шели Капон.
След десет минути таксито без спирачки ме изсипа пред хотела и се втурна към някое друго бедствие в града.
Тичешком прекосих фоайето, спрях за справка на рецепцията, забързах нагоре и след малко спрях пред вратата на Шели. Тя се тресеше на спазми като болно сърце. Допрях ухо до нея. Дивите викове и крясъци може би идваха от ято птици, попаднало в ураган, и стихията лишаваше птиците от перата им. Докоснах вратата. Сега тя трепереше като огромна пералня, погълнала цяла психиделична рок група и куп ужасно мръсно бельо. Докато слушах, собственото ми бельо започна да се свлича по краката ми.