Почуках. Никакъв отговор. Докоснах вратата. Тя се отвори. Пристъпих вътре и попаднах на толкова ужасна сцена, че и Бош не би посмял да я нарисува.
Из мърлявата като кочина стая бяха разхвърляни кукли в цял ръст с полуотворени очи, димящи цигари между изгорените отпуснати пръсти и празни чаши в ръце. Радиото гърмеше с пълна сила — май предаваха музикална програма от някоя американска лудница. Приличаше на същинска кланица. Сякаш преди десетина секунди оттук бе минал грамаден мръсен локомотив. Сега разхвърляните му във всички страни жертви лежаха из стаята нагоре с краката, стенеха и умоляваха за първа помощ.
Насред целия този ад, изпънат и спретнат, облечен в кадифен костюм, ярка вратовръзка и бутилковозелени обувки седеше не друг, а самият Шели Капон. Изобщо не се изненада, а ми махна с питието си и викна:
— Знаех си, че ти се обаждаш. Кажи, не съм ли телепат! Добре дошъл, Реймундо!
Все ме наричаше Реймундо. Рей му се виждаше прекалено плоско и обикновено. А Реймундо ме правеше дон с ферма за бикове. Тъй да бъде.
— Сядай, Реймундо! Не… кацни в някоя интересна поза.
— Съжалявам — отвърнах с най-добрия си Дашиъл-Хаметовски тон, изострих брадичка и захвърлях леденостудени погледи. — Няма време.
Започнах да се разхождам из стаята сред приятелите му — Загноилия, Мекия, Вълнистия, Тихия Безобиден и още някакъв актьор — помня, че когато го бяха попитали как ще играе в един филм, бе отвърнал — „Като кошута“.
Изгасих радиото. Това накара доста хора да се размърдат. Отскубнах радиото от стената. Някои се понадигнаха. Отворих прозореца. Изхвърлих радиото навън. Всички изпищяха, сякаш съм бутнал майките им в асансьорна шахта.
Радиото изтрещя задоволително върху циментовия тротоар. Обърнах се с ангелска усмивка на лице. Неколцина бяха станали на крака и се олюляваха към мен с нещо като немощна заплаха. Извадих двайсетдоларова банкнота, бутнах я на някого, без да гледам, и казах: „Иди да купиш още“. Онзи мудно побягна към изхода. Вратата се затръшна. Чух го как се изсипва по стълбите, сякаш тичаше за сутрешната си доза.
— Хайде, Шели — казах аз, — къде е?
— Кое къде е, мило момче? — с невинни очи ме попита той.
— Много добре знаеш кое. — Погледнах питието в мъничката му ръчичка.
Което бе питието на Папа — специалната смес на „Куба Либре“ от папая, лайм, лимон и ром. Той го пресуши бързо, сякаш за да унищожи уликата.
Отидох до стената, в която имаше три врати, и докоснах една.
— Това е клозетът, мило момче.
Сложих ръка на втората.
— Не влизай там. Ще съжаляваш, че си видял това.
Не влязох.
Посочих третата врата.
— Ами какво пък, давай, скъпи — раздразнено каза Шели. Отворих вратата.
Зад нея имаше малък килер с просто легло и маса край прозорец.
На масата имаше покрит с шал кафез. Под шала чух шумоленето на пера и драскането на клюн по решетките.
Мъничкият Шели Капон застана до мен и загледа кафеза. В миниатюрната му ръчичка имаше ново питие.
— Жалко, че не пристигна в седем вечерта — каза той.
— Защо пък в седем?
— Защото, Реймундо, точно по това време щяхме да сме приключили с пълненото с ориз и залято с къри пернато. Чудя се колко ли бяло месо и изобщо месо има под перата на един папагал?
— Щял си да направиш това!? — викнах аз.
Вперих поглед в него.
— И още как — отговорих си сам.
Постоях още малко на вратата. После бавно прекосих малката стаичка и спрях пред кафеза. Върху шала бе избродирана една-единствена дума — МАМА.
Хвърлих поглед към Шели. Той сви рамене и срамежливо загледа носовете на обувките си. Посегнах към шала.
— Не — спря ме Шели. — Преди да го вдигнеш… питай нещо.
— Например?
— Ди Маджо. Попитай за Ди Маджо.
Сякаш малка десетволтова лампичка светна в главата ми. Кимнах. Наведох се над покрития кафез и прошепнах:
— Ди Маджо, хиляда деветстотин трийсет и девета.
Последва нещо като животинско-компютърна пауза. Някакви пера са размърдаха под думичката МАМА, клюн почука решетките. После се чу тънък гласец:
— Трийсет хоумръна. Триста осемдесет и един средни удара.
Бях ошашавен. Отново прошепнах:
— Бейб Рут, хиляда деветстотин двайсет и седма.
Отново пауза, пера, клюн.