Шели Капон подхвърли на масата край кафеза наръч телеграми-отговори. Прегледах ги бързо.
Всички, абсолютно всички летяха насам. Самолети се носеха към Хавана от всички краища на света. След още два, четири, най-много шест часа в Куба щеше да гъмжи от агенти, издатели, глупаци, завършени идиоти, както и похитители от контраразузнавания и второкачествени блондинки, надяващи се да се появят на кориците на някое списание с птицата на рамо.
Прецених, че сигурно разполагам с около половин час, в който мога да направя нещо — неизвестно какво.
Шели побутна ръката ми.
— Кой те изпрати, мило момче? Ти си първият, нали се сещаш. Кажи добра цена и може би ще ти се усмихне щастието. Разбира се, трябва да разгледам и другите предложения. Но пък тук може да стане прекалено претъпкано и гадно. Вече започвам да се паникьосвам какво съм направил. Може да реша да продавам евтино и да се омитам. Защото май има проблем с изнасянето на папагали от страната, нали? Пък и Кастро може да го обяви за национално богатство, паметник на културата или… дявол да го вземе, Реймундо, кой те изпрати?
— Някой, но вече никой — отвърнах замислено. — Дойдох от името на друг човек. Но ще си тръгна сам за себе си. Във всеки случай отсега нататък сме само аз и птицата. Цял живот чета Папа. И сега знам — дойдох просто защото трябваше да дойда.
— Боже мой, имаме си алтруист!
— Извинявай, че те обидих, Шели.
Телефонът иззвъня. Шели вдигна, побъбри радостно, каза да го чакат долу, затвори и вдигна вежда към мен.
— От Ен Би Си. Долу са. Искат да запишат едночасово интервю с Ел Кордоба. Споменават шестцифрени суми.
Посърнах. Телефонът иззвъня. Този път вдигнах аз, за моя собствена изненада. Шели нададе отчаян вик.
— Ало. Да?
— Сеньор — разнесе се нечий глас, — тук е сеньор Хобуел от „Тайм“, списанието, така казва.
Представих си физиономията на папагала на корицата от следващата седмица и шест страници текст.
— Кажете му да чака. — Затворих.
— От „Нюзуик“ ли? — опита се да познае Шели.
— Не, другите — отвърнах.
— Снегът бе прекрасен в сянката на хълмовете — рече гласът от покрития с шал кафез.
— Млъкни — казах тихо и уморено. — Ох, млъквай, дяволите да те вземат.
На вратата зад нас се появиха сенки. Приятелите на Шели Капон започваха да се събират и да се мотаят из стаята. Ставаха все повече, а аз започнах да треперя и да се потя.
Неизвестно защо започнах да се изправям. Тялото ми се канеше да направи нещо, но не знаех какво. Гледах ръцете си. Внезапно дясната се протегна. Събори кафеза, отвори вратичката и се шмугна вътре да сграбчи папагала.
— Не!
Всички ахнаха гръмко, сякаш на брега се беше разбила една-единствена огромна вълна. С действието си сякаш бях изритал всеки присъстващ в корема. Всички издишаха, направиха крачка напред, започнаха да викат, но аз вече бях измъкнал папагала. Държах го за шията.
— Не! Не! — Шели скочи към мен. Сритах го по кокалчетата. Той рухна на пода с писъци.
— Никой да не мърда! — казах и едва не се изсмях на старото клише. — Да сте виждали как се убива кокошка? Шията на папагала е тънка. Едно движение и му откъсвам главата. Само да сте помръднали.
— Ах, ти, кучи сине! — обади се от пода Шели Капон.
Имах чувството, че всеки момент ще се нахвърлят върху мен. Видях във въображението си как ме пребиват и гонят с викове по брега, а после канибалите ме обкръжават и ме изяждат заедно с обувките и всичко, съвсем в стила на Тенеси Уилямс. Съжалих скелета си — сигурно утре по изгрев щяха да го намерят на централния площад на Хавана.
Но те не се нахвърлиха върху мен, не ме удариха, не ме убиха. Щом пръстите ми стискаха гърлото на папагала, който познаваше Папа, можех да си стоя тук цяла вечност.
Искаше ми се с цялото си сърце, душа и черва да извия врата на проклетата птица и да запратя мъртвото й тяло в тези бледи противни лица. Исках да спра миналото и да затрия завинаги запазената памет на Папа, щом й бе писано да се играе от безмозъчни деца като тези.
Само че не можех да го направя. Поради две причини. Един мъртъв папагал означаваше един мъртъв гъсок — моя милост. И освен това дълбоко в себе си плачех за Папа. Просто не можех да заглуша гласа му, запечатан тук, в ръцете ми, все още жив като стар фонограф на Едисон. Не можех да убивам.
Ако тези древни деца знаеха това, щяха да ми наскачат като скакалци. Но не го знаеха. А и явно не беше изписано на лицето ми.