— Назад! — извиках.
Приличаше на онази прекрасна сцена от „Фантомът на операта“, където преследваният в среднощен Париж Лон Чейни се обръща към тълпата, вдига стисната в юмрук ръка, сякаш държи бомба, и спира преследвачите си за един страхотен миг. Изсмива се, отваря празния си юмрук и полита в реката към смъртта си… Само че аз нямах никакво намерение да им показвам празна ръка. Тя не се отделяше от кльощавата шия на Ел Кордоба.
— Разчистете път до вратата!
Разчистиха.
— Нито крачка, нито дъх. Припадне ли някой, птицата е мъртва. И — сбогом авторски права, сбогом филми, сбогом снимки. Шели, донеси кафеза и шала.
Шели Капон предпазливо пристъпи и ми донесе кафеза и покривалото.
— Назад! — викнах аз.
Всички отскочиха още една стъпка назад.
— А сега чуйте — казах. — След като изляза и се скрия, един по един ще бъдете повикани, ще получите шанс да се видите отново с приятеля на Папа и да спечелите от гръмки заглавия.
Лъжех. И се чувах много добре, че лъжа. Надявах се, че те не го разбират. Заговорих по-бързо, за да прикрия лъжата.
— Сега тръгвам. Ето. Виждате ли? Държа папагала за шията. Ще живеете, докато играете по моята свирка. И тъй, тръгвам. Раз, два. Раз, два. На половината път до вратата съм. — Минах покрай тях и те дори не дишаха. — Раз, два — казах отново, а сърцето ми биеше в гърлото ми. — При вратата съм. Спокойно. Без резки движения. Кафезът е в едната ми ръка. Птицата в другата…
— Лъвовете тичаха по жълтия пясък на плажа — каза папагалът и гърлото му замърда под пръстите ми.
— Ох, Господи — промълви клекналият край масата Шели. По бузите му потекоха сълзи. Може пък да не беше само за пари. Може пък папагалът и за него да беше частица от Папа. Протегна умолително ръчички към мен, към папагала, към кафеза. — Ох, Господи, ох, Господи — разплака се.
— На кея лежеше само скелетът на голямата риба, костите й ярко проблясваха на светлината на утрото — каза папагалът.
— Ох — тихо казаха всички.
Не останах да гледам дали още някой се е разплакал. Излязох навън. Затворих вратата. Метнах се към асансьора. Истинско чудо — беше на етажа и операторът дремеше вътре. Никой не се опита да ме последва. Сигурно знаеха, че е безсмислено.
Докато слизахме, върнах папагала в кафеза и го покрих с шала с избродираното МАМА. А асансьорът се спускаше бавно назад през годините. Помислих си за бъдещите години и за това къде мога да скрия папагала, да го пазя от лошото време, да го храня добре, веднъж дневно да отивам при него и да разговаряме през шала, и никой повече да не го види — нито Шели Капон, нито дори Антонио от „Куба Либре“. Така можеха да минат дни или седмици и после да ме обземе внезапният страх, че папагалът е изгубил дар слово. И тогава посред нощ ще се събудя, ще затътря крака до кафеза и ще кажа:
— Италия, хиляда деветстотин и осемнайсета…?
И под думата МАМА ще се чуе старият глас:
— През онази зима снегът вееше от планината като фина бяла прах…
— Африка, трийсет и втора.
— Извадихме пушките и ги смазахме, бяха сини и чудесни, лежаха в ръцете ни, а ние чакахме във високата трева и се усмихвахме…
— Куба. Гълфстрийм.
— Рибата изскочи от водата чак до слънцето. Всичко, което някога си бях мислил за рибата, бе в тази риба. Всичко, което си бях мислил за скока, бе в този скок. Целият ми живот беше там. Това бе ден на слънцето, на водата и на това да си жив. Исках да задържа всичко това в ръцете си. Исках никога да не свършва. Но ето че рибата падна и водите се затвориха над нея, първо бели, после зелени, и всичко свърши…
Междувременно стигнахме до фоайето, вратата на асансьора се отвори, излязох с кафеза с надписа МАМА в ръце и бързо тръгнах към колонката на такситата.
Оставаше най-трудната (и най-опасната за мен) част. Знаех, че докато стигна до летището, гвардията и милицията на Кастро ще са вдигнати по тревога. Не бих се изненадал, ако Шели Капон вече им е съобщил, че отмъкват националното им съкровище. Можеше дори да подели с Кастро част от приходите от „Книга на месеца“ и правата за филмирането. Трябваше да измисля как да се промъкна през митницата.
Е, все пак съм писател, така че отговорът не закъсня. Накарах таксито да ме изчака, докато си купя боя за обувки. Започнах да нанасям маскировката върху Ел Кордоба. Целия го направих черен.
— Слушай — казах и зашепнах над кафеза, докато пътувахме през Хавана. — Невърмор.
Повторих го няколко пъти, за да схване идеята. Сигурно беше нова за него, защото Папа едва ли би цитирал съперник средна категория, когото бе проснал още преди години в нокаут. Докато думата се записваше, под шала цареше мълчание.