1846
Аз съм писател гущер, ленивец, който цял ден лежи на припек под благодатното слънце на Красотата. И нищо повече.
1846
Дълбоко в мен се таи всеобхватна, горчива и безмерна досада, която ме задушава и ми пречи да изпитам наслада. Тя ме обзема по всяко време, тъй както подутите тела на удавените кучета току изскачат на повърхността, при все че на шиите им са вързани камъни.
1847
Хората са като различните блюда. Мнозина буржоа ми приличат на варено говеждо, димящо, но безсочно и блудкаво (селяците много го ядат, защото добре засища). Други хора са като бяло месо, сладководни риби, тънки змиорки от тинестото речно дъно, стриди (осолени и неосолени), телешки глави или подсладена овесена каша. А аз? Аз съм като точещи се макарони с миризливо сирене. Трябва да свикнеш с тях, че да почнат да ти харесват. Накрая наистина ти се струват вкусни, но едва след като безброй пъти ти се е повдигало от тях.
1847
Някои хора имат чувствително сърце и закоравял ум. А аз обратното: имам чувствителен ум и закоравяло сърце. Приличам на кокосов орех, чието мляко е скрито под няколко дървесни пласта; трябва брадва, за да го разцепиш, но какво най-често откриваш вътре? Нещо като вкисната сметана.
1847
Надяваше се да намериш в мен огън, който гори, лумти и озарява всичко, който пръска живителна светлина, изсушава суровото дърво на ламперията, оздравява въздуха и разпалва живота. Уви! Аз съм само една мъждукаща лампа, чийто червен фитил пращи в разводнена и прашна газ.
1851
Моето приятелство е като камила: тръгне ли веднъж, няма спиране.
1852
С годините сърцето започва да оголява като есенно дърво. Не можеш да устоиш на по-силните ветрове. Всеки следващ ден обрулва още и още листа; връхлитат и бури, които откършват по няколко клона наведнъж. Но напролет природата отново се раззеленява, ала сърцето — никога повече.
1852
Каква гнусотия е животът, нали? Прилича на супа, в която плуват много косми, но, щеш не щеш, трябва да я изгълташ.
1852
Присмивам се над всичко, дори над онова, което обичам най-много. Няма случка, чувство, вещ или човек, които да са отминати от простодушната ми палячовщина, подобна на железния валяк, който придава лъскавина на платовете.
1852
Обичам работата си с безумна, порочна любов, както аскетът власеницата, раздираща тялото му.
1852
Всички ние, нормандците, имаме по малко сайдер в жилите си; това е стипчива ферментирала напитка, която понякога избива канелката.
1853
Що се отнася до незабавното ми заселване в Париж, трябва да го отложим или по-скоро да се изясним начаса. За мен сега това е невъзможно… Много добре познавам себе си — едно преместване ще означава да си съсипя цялата зима и може би цялата книга. Лесно му е на Буйе да приказва, той може преспокойно да пише където и да е. Вече дванайсет години си работи прекрасно при какви ли не условия. Но аз съм като паница с мляко: ако искаш да хване каймак, не бива да я клатушкаш и местиш.
1853
Смая ме с твоите способности. За десет дни си написала шест разказа! Това не го проумявам… Аз съм като старите акведукти: толкова боклук е задръстил коритото на мисълта ми, че тя тече съвсем бавно и едва се оцежда от върха на перото ми, капка по капка.
1854
Подреждам прилежно живота си и всяко нещо си има място. Пълен съм с чекмеджета и прегради като стар пътнически сандък, опасан с въжета и пристегнат с три дебели кожени каиша.
1854
Молиш за обич, оплакваш се, че не ти изпращам цветя? Ех, сега пък цветя! Щом това искаш, намери си някой благовъзпитан младок с изискани маниери и похвални хрумвания. Аз съм като тигър с четина на члена, която раздира женската.