В позата му на неудачник нямаше отчаяние; тя по-скоро се дължеше на съзнанието, че не му е писано да преуспее, поради което негов дълг е достойно и стоически да приеме този факт. В един момент, докато споделяше, че е малко вероятно да завърши биографията на Гос и още по-малко — да я издаде, той млъкна, а после каза с приглушен глас:
— Все пак понякога се питам дали Гос щеше да одобри това, което правя.
— Искате да кажете, че…
Знаех твърде малко за Гос и ококорените ми очи може би са намеквали, че очаквам да чуя за голи перачки, незаконни деца метисчета и разчленени трупове.
— Ааа, не, не. Дали щеше да одобри самата идея, че пиша за него. Може би щеше да си помисли, че това е… че е удар под кръста.
Отстъпих му Тургенев, разбира се, ако не за друго, то поне за да избегна разговора за моралното право на собственост. Не виждах какво общо има етиката с желанието да притежаваш една антикварна книга, но Ед беше на друго мнение. Обеща да ми пише, ако случайно му попадне друг екземпляр. После набързо обсъдихме редно ли е, или не да платя чая му.
Не съм очаквал, че ще ми се обади, а още по-малко относно въпроса, който бе станал повод да ми пише след около година.
Интересува ли Ви изобщо Джулиет Хърбърт? Ако се съди по материалите, връзката им е била опияняваща. През август ще бъда в Лондон и ако желаете, може да се видим.
Какво чувства годеницата, когато отвори кутийката и види пръстена върху лилавото кадифе? Не съм питал жена ми; сега пък е твърде късно. А какво ли е чувствал Флобер, докато е чакал зората на върха на Хеопсовата пирамида и най-сетне е зърнал късчета злато, проблясващи сред лилавото кадифе на нощта? Изненада, удивление и буйна радост нахлуха в сърцето ми, щом видях онези две думи в писмото на Ед. Не, не „Джулиет Хърбърт“, другите две: първо „материалите“ и после „опияняваща“. А освен радост и мисълта, че ме очаква сериозна работа, имаше ли и нещо друго? Не се ли прокрадна и срамното хрумване за почетна степен от някой университет?
Джулиет Хърбърт е една голяма дупка, пришита към другите с общата връв. Станала е гувернантка на Каролин, племенницата на Флобер, към хиляда осемстотин петдесет и пета-шеста и е живяла в Кроасе някоя и друга година, неизвестно точно колко; после се е завърнала в Лондон. Флобер й е писал, и тя на него; от време на време са си гостували. Освен тези факти друго не ни е известно. Не е запазено нито едно писмо до нея или от нея. За семейството й също не знаем почти нищо. Нямаме представа дори как е изглеждала. Не е останало нито едно нейно описание и никой от приятелите на Флобер не се е сетил да я спомене след смъртта му, когато повечето други жени със значимо място в живота му са били обезсмъртени в разни мемоари.
Биографите не са единодушни по отношение на Джулиет Хърбърт. За някои липсата на сведения е доказателство, че тя не е играла важна роля в живота на Флобер; други пък правят точно обратното заключение въз основа на тази фактологична оскъдица и твърдят, че загадъчната гувернантка сигурно е била една от любовниците на писателя, може би неизвестната Голяма любов в живота му, та дори негова годеница. Хипотезите са плод най-вече на темперамента на биографите. Можем ли да направим заключение, че Гюстав е обичал Джулиет Хърбърт само защото е нарекъл хрътката си Жюлио? Някои могат. Но на мен това ми се струва малко тенденциозно. И ако все пак стигнем до подобен извод, то как тогава да тълкуваме факта, че в различни писма Гюстав нарича племенницата си Лулу, името, с което по-късно назовава папагала на Фелисите? Или факта, че Жорж Санд е имала овен, наречен Гюстав?
Флобер споменава открито Джулиет Хърбърт единствено в писмо до Буйе, изпратено след гостуването му в Кроасе.
„Тъй като видях, че гувернантката те развълнува, и аз се заразих от теб. Когато сме на масата, очите ми с удоволствие бродят по нежното възвишение на гръдта й. Мисля, че забелязва погледа ми, защото, докато се храним, по пет-шест пъти се изчервява като божур. Какво хубаво сравнение би излязло, ако възвишението на гръдта се оприличи с насипа на укрепление. Стрелите на Купидон се изтърколват по него, докато обстрелват цитаделата. Или както се изразява нашият Шейх: «Знам какво оръдие да насоча натам».“