Да прибързваме ли със заключенията? Честно казано, това са шеговитите самохвалства, които Флобер винаги е подхвърлял в писмата до приятелите си. Аз самият намирам цитираното писмо за неубедително: истинската страст не се превръща лесно в метафора. Но всички биографи тайно желаят да обсебят и канализират сексуалния живот на своите герои. Вие преценете прав ли съм.
Наистина ли Ед беше открил някакви материали, свързани с Джулиет Хърбърт? Признавам си, че веднага се почувствах техен собственик. Представих си как ги публикувам в някое от по-известните литературни издания; вероятно можех да ги дам на литературната притурка на в. „Таймс“. „Джулиет Хърбърт: тайна, разгадана от Джефри Брейтуейт“; и като илюстрация да приложа едно от онези факсимилета, от които не се разчита почти нищо. Същевременно започнах да се безпокоя, че Ед може да се разбъбри за откритието си в своя университет и наивно да предостави ценните материали на някой амбициозен галицист с прическа на астронавт.
Но тези чувства бяха недостойни и, надявам се, нетипични за мен. Преди всичко се вълнувах от мисълта, че може да разкрия тайната на връзката между Гюстав и Джулиет (какво друго би могла да означава думата „опияняваща“ в писмото на Ед?). Вълнувах се и защото смятах, че материалите ще ми помогнат да си представя още по-ясно какъв е бил Флобер. Мрежата натежаваше. Дали пък няма да разберем например как се е държал писателят в Лондон?
Това беше особено интересен въпрос. През деветнайсети век културният обмен между Англия и Франция е бил най-вече прагматичен. Френските писатели не са прекосявали Ламанша току-тъй, да разискват естетически въпроси с английските си колеги; те или са търсели тук убежище, защото са ги преследвали, или пък работа. Юго и Зола са дошли като изгнаници. Верлен и Маларме — като учители. Вилие дьо л’Ил-Адам, страдащ от хронична бедност, но страхотно практичен, дошъл да си търси някоя богата наследница. За целта на експедицията един парижки сватбен агент го екипирал с кожено палто, скъп часовник и нови зъбни протези, като се съгласил всичко това да му се заплати, когато писателят прибере зестрата на наследницата. Но Вилие, нали си нямал късмет човекът, оплел конците, докато я ухажвал. Наследницата му отказала, сватбеният агент се появил да си прибере палтото и часовника, а отхвърленият кандидат-жених останал в Лондон на произвола на съдбата — с пълен набор зъби в устата си, но без пукната пара в джоба.
А как ли е действал Флобер? Знаем твърде малко за четирите му пътувания до Англия. Знаем например, че Голямото изложение през 1851 г. най-неочаквано си е спечелило одобрението му — „прекрасно нещо, независимо че всички му се възхищават“. Но записките му от това първо посещение в Лондон запълват всичко на всичко седем страници: две за Британския музей плюс пет за китайската и индийската зала в Кристъл Палас. Какви ли са били първите му впечатления от нас? Сигурно ги е споделил с Джулиет. Заслужили ли сме определенията му в „Речник на готовите истини“ („АНГЛИЧАНИ — Всички «богати». АНГЛИЧАНКИ — Трябва да се учудваме, че раждат красиви деца“)?
А следващите му посещения, когато вече е бил автор на прословутата „Мадам Бовари“? Търсил ли е срещи с английски писатели? Интересувал ли се е от английските вертепи? Може би си е седял кротко с Джулиет, впил поглед в нея по време на вечеря; и дали после е щурмувал „укреплението“? Или пък, както донякъде се надявах, са били просто приятели? Наистина ли неговият английски е бил така тромав, както изглежда от писмата му? Дали си е служел само с Шекспировия език? Оплаквал ли се е много от мъглата?
Когато се срещнахме с Ед в ресторанта, той ми се видя още по-окаян от преди. Разправи ми, че са им съкратили бюджета, оплака се от жестокия свят и от това, че няма публикации. Още преди да го е казал, разбрах, че са го изхвърлили от катедрата. Обясни ми, че уволнението му е ирония на съдбата: дължало се на предаността му към работата, на желанието му да бъде справедлив към Гос, когато го представи на света. Шефовете му в университета го посъветвали да не се престарава толкова. Той обаче не бил съгласен с тях. Много уважавал литературата и писателите, за да си позволи да кара през пръсти.
— Мисълта ми е, че им дължим нещо на тия хора, нали така? — завърши Ед.
Май не проявих такова съчувствие, каквото той очакваше. Но всеки с късмета си, нали така? Моят късмет за пръв път ми се усмихваше. Бях си поръчал вечерята, без много-много да избирам, и изобщо не забелязвах какво ям. Ед чете и препрочита менюто, сякаш бе Пол Верлен, когото за пръв път след месеци гладуване канят на прилична вечеря. Докато слушах досадните му оплаквания и го гледах как бавно преглъща херингата си, съвсем изгубих търпение; макар че от това възбудата ми не намаляваше.