— Та значи — подхванах аз, щом ни сервираха основното ястие — Джулиет Хърбърт.
— Ааа… да — рече той. Разбрах, че трябва да го подканям. — Случаят е по-особен.
— Сигурно.
— Да. — Изглеждаше малко притеснен и смутен. — Преди пет-шест месеца идвах тук да издирвам една далечна потомка на Гос. Не че се надявах да открия кой знае какво. Просто, доколкото знаех, никой не беше разговарял с въпросната жена и аз реших, че е мой… дълг да я посетя. Можеше до нея да е достигнала някоя семейна легенда, която не бях взел предвид.
— И?
— И нищо. Нямаше какво ново да науча. Но поне прекарах един приятен ден в Кент.
Пак ми се стори някак притеснен. Изглежда, му липсваше дъждобранът, който келнерът най-безмилостно му отне.
— А, разбирам какво ме питате. Всъщност до тази жена наистина беше достигнало нещо, а именно писмата. Хайде да караме поред. Ако бъркам, вие ме поправяйте. Джулиет Хърбърт е умряла през 1909 г., там някъде, нали? Такааа. Тя имала една братовчедка. Такааа. Тази братовчедка намерила писмата и ги занесла на Гос да пита имат ли някаква стойност. Той решил, че иска да му измъкне пари, и казал, че са интересни, но нямат литературна стойност. Като чула това, братовчедката просто му ги връчила и казала: „Щом нищо не струват, оставям ви ги.“ И той ги прибрал.
— Откъде знаете всичко това?
— Към тях имаше и писмо от Гос, с неговия почерк.
— И после?
— После се озовали у тази жена от Кент. Лошото е, че и тя ми зададе същия въпрос. Дали стрували нещо. Съжалявам, постъпих доста нечестно. Обясних й, че по времето на Гос са били ценни, но вече не. Казах й, че и сега си остават много интересни, но нямат голяма стойност, защото половината от тях са на френски. Купих ги за петдесет лири.
— Боже мой! — Нищо чудно, че изглеждаше притеснен и смутен.
— Е, подличко постъпих, нали? Нищо не ме оправдава, макар тогава да ми се струваше, че лъжата на Гос позаглажда моята вина. Това поставя интересен нравствен въпрос, прав ли съм? Истината е, че бях много потиснат, защото останах без работа, и реших, че ще ги занеса в Щатите и ще ги продам, за да мога да продължа книгата си.
— Колко са писмата?
— Май седемдесет и пет. Трийсет и шест-седем от нея и толкова от него. Така и се спазарихме — за английските по една лира, а за френските по петдесет пенса.
— Боже мой! — Питах се каква ли е всъщност цената им. Може би хиляда пъти по-голяма, ако не и повече.
— Дааа…
— Продължавайте, разкажете ми за тях.
— Хм. — Той млъкна и в погледа му бих прочел лукавство, ако не беше такъв кротък и педантичен човек. Може би се забавляваше с въодушевлението ми.
— Добре, да започваме. Какво ви интересува?
— Прочетохте ли ги?
— О, да.
— И… и… — Не знаех какво да попитам. Сега вече си личеше, че Ед се забавлява. — И… имали ли са любовна връзка? Имали са, нали?
— Разбира се.
— А откога? Скоро след като е пристигнала в Кроасе?
— Да, съвсем скоро.
Е, това обясняваше писмото до Буйе: Флобер си е правел шега, като се е преструвал, че шансовете му пред гувернантката са също толкова големи (или толкова нищожни), колкото и на приятеля му. А всъщност…
— И това е продължило през всичкото време, докато тя е била там?
— О, да!
— А когато той е дошъл в Англия?
— И тогава пак.
— Добре де, били ли са сгодени?
— Трудно е да се каже. Май натам е вървяло. Има някои намеци и от двете страни, повечето шеговити. Споменава се за малката английска гувернантка, която е оплела в мрежите си известния френски писател. Какво щяла да прави, ако го вкарат в затвора, в случай че пак накърни обществения морал с някоя книга, ей такива работи.
— Добре, хубаво. А разбираме ли каква е била?
— Каква е била? Аха, питате за външността й.
— Да. Няма ли… няма ли… — Той усети какво очаквам. — Няма ли снимка?
— Снимка ли? Да, всъщност няколко. Правени са в едно фотостудио в Челси, на дебел картон. Сигурно той я е помолил да му ги изпрати. Те представляват ли някакъв интерес?
— Иска ли питане! И как е изглеждала?
— Доста хубавичка, но красотата й не се набива на очи. С тъмна коса, волева брадичка и правилен нос. Не съм я разглеждал много, не е мой тип.