— А добре ли са се разбирали? — Вече не знаех какво друго да попитам. „Английската годеница на Флобер — мислех си. — От Джефри Брейтуейт.“
— О, да, така изглежда. Сигурно са били много влюбени. От последните писма личи, че е усвоил доста английски гальовни думи.
— Значи добре се е оправял с езика, а?
— В неговите писма има няколко дълги пасажа на английски.
— А харесвал ли е Лондон?
— Харесвал го е. Как иначе? Бил е градът, където живее неговата годеница.
Ах, тоя симпатяга Гюстав, казах си наум. Почувствах как се разнежвам. Бил е тук, в този град, преди повече от век с моя сънародница, която е пленила сърцето му!
— Оплаквал ли се е от мъглата?
— Естествено. Писал е нещо такова: как живееш сред тая мъгла? Докато мъжът разбере, че насреща му върви дама, и вече е късно да свали шапка. Чудя се как нацията ви не е отмряла, след като природните условия затрудняват и елементарното кавалерство.
Да, типичният му тон — изискан, закачлив, леко похотлив.
— А нещо за Голямото изложение? Коментирал ли го е подробно? Обзалагам се, че много му е харесало.
— Вярно. Разбира се, то е било няколко години, преди да се срещнат, но той го споменава с умиление. Чуди се дали не са се срещнали в тълпата, без да се забележат. Смята, че това е било едно ужасно място, но в същото време и доста прекрасно. Струва ми се, че е разглеждал всички експонати като огромно количество суров материал за творбите си.
— Ами… не, нищо, нищо. — Но защо пък не? — Предполагам, че не е посещавал публични домове.
Ед ме изгледа малко сърдито.
— Но това са писма до любимата му, нали така? Едва ли ще седне да се хвали пред нея с подобни неща.
— Да, правилно. — Стана ми неловко и в същото време ми идеше да литна. Писмата ми. Моите писма. Явно, че Уинтъртън възнамеряваше да ми ги даде, за да ги публикувам. — И тъй, кога мога да ги видя? Носите ли ги със себе си?
— Ааа, не.
— Не? — Е, вероятно беше по-разумно да ги държи на сигурно място. Пътуването крие рискове. Освен ако… ако имаше нещо, което не съм схванал. Да не би пък да искаше пари? Внезапно осъзнах, че не зная нищо за Ед Уинтъртън, освен че притежава моя екземпляр на Тургеневите „Литературни спомени“. — Поне едно-единствено не донесохте ли?
— Не. Знаете ли, аз ги изгорих.
— Какво? Какво?
— Да, всъщност това имах предвид, като ви казах, че случаят е по-особен.
— Сега звучи като криминална история.
— Бях сигурен, че ще ме разберете — каза той за мое удивление; сетне пусна широка усмивка. — Вие единствен от всички. Всъщност отначало реших да не казвам на никого, но после се сетих за вас. Помислих си, че е добре да споделя всичко това с някой, който е вътре в нещата. Ей тъй, да се знае все пак.
— Продължавайте. — Този човек явно беше побъркан. Нищо чудно, че го бяха изхвърлили от университета. Да бяха го направили още преди години.
— Знаете ли, имаше прекрасни неща в тия писма. Доста от тях бяха много дълги и изобилстваха с размишления за други писатели, за обществения и културния живот и тъй нататък. Бяха дори по-непринудени от другите му писма. Може би защото ги е изпращал извън страната, затова си е позволявал такава свобода.
Съзнаваше ли какво ми причинява този престъпник, този мошеник, неудачник и убиец, този плешив ненормален подпалвач? Изглежда, съзнаваше.
— А и нейните писма бяха прекрасни по своему. Разкриваха целия й живот. Както и много черти от характера на Флобер. Бяха пълни с носталгични описания на живота им в Кроасе. Явно, че е имала много точно око. Забелязвала е неща, които, струва ми се, друг не би доловил.
— Продължавайте — повторих и мрачно помахах на келнера. Не бях сигурен дали ще издържа още дълго. Щеше ми се да кажа на Уинтъртън колко много се радвам, че навремето англичаните са подпалили Белия дом и са го изравнили със земята.
— Навярно се чудите защо съм ги унищожил. Виждам, че сте пораздразнен. И тъй, в последното си послание до нея Флобер пише, че ако умре, писмата й ще й бъдат върнати и тя трябва да ги изгори, и нейните, и неговите.
— Изтъква ли някакви причини?
— Не.
Това звучеше странно, ако се приемеше, че този маниак не лъже. Но истината е, че Гюстав е изгорил голяма част от писмата си с Дю Кан. Може би поради някакъв моментен изблик на гордост по отношение на произхода си не е искал светът да узнае, че без малко е щял да се ожени за гувернантка, и то англичанка. Или пък не е искал да разберем, че прословутата му любов към изкуството и самотата едва не е била разколебана. Но светът щеше да узнае за това. Бях решил да го известя по някакъв начин.