На Луиз Гюстав й се вижда като „див бизон от американската прерия“ (1846). Ала на Жорж Санд й се струва „кротък като агне“ (1866), което той отрича (1869), а срещнат ли се, и двамата са бъбриви „като свраки“ (1866); след десет години на погребението й той „плаче като теле“16 (1876). Усамотен в кабинета си, завършва новелата, която е започнал да пише заради нея, историята за папагала, мощна като „рев на горила“ (1876).
От време на време Гюстав кокетира с носорозите и камилата, които според него го олицетворявали, но тайно се вижда най-вече като мечка: твърдоглав мечок (1852), мечка в мечото си леговище, далеч от скудоумието на своя век (1853), крастава мечка (1854), дори препариран мечок (1869); и тъй до последната година в живота му, когато все още „дере гърло като мечка в пещера“ (1880). Трябва да се отбележи, че в „Иродиада“, последната завършена творба на Флобер, пророкът Йоканан, комуто заповядват да не крещи своите проклятия към покварения свят, отговаря от тъмницата, че ще продължава да ръмжи като мечка.
„Човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.“
По времето на Флобер все още са съществували мечки: кафяви мечки в Алпите, рижи мечки в Савоя. Можело е да се снабдиш с мечи бут от търговци на осолени храни. През 1832 г. в Отел дьо ла Пост в Марини поднесли на Александър Дюма пържола от мечка. По-късно той отбелязва в своя „Голям кулинарен речник“ (1870): „Всички европейски народи вече ядат мечо месо.“ От главния кралски готвач на Прусия Дюма взел рецепта за мечи лапи по московски. Купуват се одрани лапи. Измиват се, посоляват се и три дни киснат в глинен съд с марината. Добавят се нарязана сланина и зеленчуци. След седем-осем часа лапите се изваждат, подсушават се, поръсват се с чер пипер и се потапят в разтопена свинска мас. Овалват се в галета и се пекат на скара половин час. Поднасят се с пикантен сос и две лъжички мармалад от френско грозде.
Не ни е известно дали Флобер е познавал вкуса на своята съименница. През 1850 г. в Дамаск той е ял камила. Логично е да се предположи, че ако беше опитвал мечка, все щеше да се произнесе по повод на едно такова себеядство.
А какъв вид мечка по-точно е бил Флобер? Можем да проследим дирите от лапите му по писмата. Отначало е бил просто ours17, без никакви уточнения (1841). През 1843 г., макар да е вече собственик на бърлога, той продължава да носи това най-общо название, както и през януари 1845 г., и през май 1845 г., когато се хвали, че е сменил козината си три пъти. През юни 1845 г. иска да купи за своята стая една картина, изобразяваща мечка, и да я нарече „Портрет на Гюстав Флобер“ — „за да показва моя морален облик и социалните ми настроения“. До този момент ние (а може би и той самият) сме си представяли едно тъмно животно: американска кафява или руска черна мечка, или рижа порода от Савоя. Но през септември 1845 г. Гюстав решително обявява себе си за „бяла мечка“.
Защо? Дали защото освен мечка е и бял европеец? Или това отъждествяване му е хрумнало, като е гледал бялата меча кожа в кабинета си, която споменава за пръв път в писмо до Луиз Коле през август 1846 г. — обичал денем да се изтяга върху тази постелка. Може би е избрал за себе си бялата порода, та като легне на кожата, тя да му служи за камуфлаж, а той да си съчинява каламбури. Или този цвят е признак на още по-голямо отчуждение от човечеството и пълно отдаване на мечеството. Кафявите, черните и рижите мечки не са толкова далеч от хората, от градовете им и дори от дружелюбието им. Повечето тъмни мечки могат да бъдат опитомени. Но бялата, полярната? Тя не танцува за забавление на човека; не яде горски плодове; не се лакоми за мед, та да я подмамиш в капана.
Другите породи могат и да бъдат полезни на хората. Римляните са внасяли мечки от Британия за зрелищните игри по арените. Жителите на Камчатка са си правели от мечите черва защитни маски против слънчево изгаряне, а наточената раменна лопатка използвали за косене на трева. Но бялата порода, Thalarctos mariti-mus, е аристократката в мечото общество. Надменна и отчуждена, тя се гмурка за риба с изящен, плавен скок и безмилостно напада тюлените, щом излязат да глътнат въздух. Морската мечка. Изминава огромни разстояния, носена от плаващите ледове. По този начин една зима през миналия век дванайсет грамадни бели мечки стигнали чак до Исландия; представете си ги как странстват на своите топящи се тронове и всяват ужас с божествената си поява на сушата.