«Младото чудо на природата» възхитило Флобер и влязло в неговия арсенал от присмехулни думи и изрази. Докато двамата с Дю Кан бродели по пътищата, той току представял приятеля си на дърветата и храстите с престорена тържественост: «Бих искал да ви запозная с младото чудо на природата.» В Брест отново се засекли с хитреца от Пикардия и уродливата му овца. Гюстав пак се отплеснал да превъзнася «великолепното» животно, докато гощавал стопанина му, и двамата се напили. Дю Кан, който знаел, че приятелят му често се поддава на такива налудничави увлечения, изчаквал и това да мине и да замине като грипна треска.
На следващата година Дю Кан се разболял и бил на легло в своя апартамент в Париж. Един следобед към четири часа чул шумотевица по стълбите и изведнъж вратата се отворила широко. Нахълтал Гюстав, последван от петногата овца и селянина, които подбрал и довел направо от някакъв панаир в Дома на инвалидите или на «Шан-з-Елизе». Бързал да сподели с приятеля си радостта от срещата. Дю Кан сдържано отбелязва в своите «Литературни спомени», че овцата не се държала прилично. Нито пък Гюстав, който крещял, че иска вино, обикалял с животното из стаята и гръмко възхвалявал качествата му: «Младото чудо на природата е на три години, има свидетелство от Медицинската академия и е било удостоено с посещенията на няколко короновани глави и прочие.» След четвърт час на болния Дю Кан му причерняло пред очите. «Изпъдих и овцата, и собственика й, след които трябваше да се мете и чисти.»
Измели стаята, но овцата била поръсила барабонките си и в паметта на Флобер. Година преди смъртта си той за пореден път припомнил на Дю Кан как влетял неочаквано при него с младото чудо на природата; и пак се запревивал от смях както в деня на случката.
Преди седмица видях на улицата как една маймуна скочи върху магаре и се опита да го яха — магарето реве и рита, собственикът на маймуната крещи, а самата маймуна квичи. Освен две-три хлапета, които се смееха, и аз, който се забавлявах, никой не им обърна внимание. Като описах това на секретаря в консулството мосю Белен, той ми каза, че е виждал как щраус се опитва да изнасили магаре. Онзи ден и на Макс му се случила случка сред развалините на някакъв запустял район, но разправя, че никак не било лошо.
Писмо до Луи Буйе, Кайро, 15 януари 1850 г.
Най-напред ще кажем, че папагалите и хората са сродни същества — доказано е етимологически. Френската дума perroquet е умалително от Пиеро; английската parrot идва от Пиер; испанската perico произхожда от Педро. Способността на папагалите да говорят е била основен аргумент във философския спор на древните гърци за приликите и разликите между човека и животните. Елиан19 разказва: «Брамините ги почитат повече от всички други птици. И смятат, че това е редно, защото единствени папагалите наподобяват добре човешкия глас.» Аристотел и Плиний отбелязват, че тази птица е крайно похотлива, когато е пияна. Още по-удивително в случая е твърдението на Бюфон20, че папагалите са предразположени към епилепсия. На Флобер му е било известно, че това е слабото им място, което ги сродявало с него. Сред бележките, които си е водел за папагалите при подготовката на ,Чисто сърце“, има списък на болестите им — подагра, епилепсия, афти и язви на гърлото.
И тъй, да обобщим накратко: първо, има един Лулу, папагала на Фелисите. Следват двата препарирани съперника, единият в болницата музей, другият — в Кроасе, а също така и онези три живи папагала — двата в Трувил и единият във Венеция, плюс болният дългоопашатко в Антиб. Мисля, че можем да изключим като евентуален прототип на Лулу жената в едно „противно“ английско семейство, което Гюстав е срещнал на кораба от Александрия за Кайро: със зелена воалетка, прикрепена на шапката й, тя приличала на „болен стар папагал“.
19
Елиан, Клавдий (II-III в.) — римлянин, писал на старогръцки. Най-известните му произведения са „За животните“ и „Всякакви истории“ („Кибеа“, 2011). — Б.пр.