В своите „Съкровени спомени“ Каролин отбелязва, че „Фелисите и нейният папагал са съществували в действителност“, и ни насочва към първия папагал от Трувил — онзи на капитан Барбе — като истински предшественик на Лулу. Но това не дава отговор на по-важния въпрос: как една най-обикновена (пък била тя и великолепна) жива птица от трийсетте години на деветнайсети век се е превърнала през седемдесетте в сложен трансцендентален папагал. Сигурно така и няма да разберем; но можем да предложим момент, в който вероятно е започнало това превращение.
Втората, незавършената част на „Бувар и Пекюше“ е щяла да съдържа най-вече „Преписът“, огромно досие от чудати идеи, нелепости и самоизобличителни цитати, които двамата писари е трябвало с нужната сериозност да препишат за свое назидание и заради сарказма, който Флобер е искал да постигне. Сред хилядите вестникарски изрезки, събрани от него за евентуално включване в досието, е и следната история от „Л’Опинион насионал“, публикувана на 20 юни 1863 г.:
„Един човек от Жерувил, селище край Арлон, имал красив папагал и само него обичал на този свят. Като млад изстрадал нещастна любов и станал мизантроп, затова живеел усамотено със своя папагал. Научил го да произнася името на изгубената му любима, което птицата повтаряла по сто пъти на ден. Това била единствената й дарба, но в очите на нейния собственик, клетия Анри К., тази дарба била по-ценна от всички други. Чуел ли свещеното име, изречено с креслив глас, Анри потръпвал от радост; приличал му на глас от отвъдното, тайнствен, свръхестествен.
Самотата разпалвала въображението на Анри К. и постепенно папагалът започнал да придобива особени измерения в съзнанието му, превърнал се в свещена птица. Той го докосвал с благоговение и часове наред му се любувал в захлас. Папагалът, който гледал стопанина си с втренчен взор, от време на време изломотвал кабалистичното слово и душата на Анри се изпълвала със спомена за отдавна изгубеното щастие. Това странно съществование продължило няколко години. Ала един ден съседите забелязали, че Анри К. е някак необичайно мрачен; в очите му светел безумен поглед. Папагалът бил умрял.
Анри К. продължил да живее уединено, вече съвършено сам. Прекъснал всякакви връзки с околния свят. Все повече и повече се вглъбявал в себе си. С дни не излизал от стаята си. Ядял каквото му носели, но не забелязвал никого. Постепенно си внушил, че самият той се е превърнал в папагал. Сякаш за да подражава на мъртвата птица, често изкрещявал името, което обичал да чува; опитвал се да ходи като папагал, покатервал се нависоко и разпервал ръце, все едно размахва криле.
Понякога го хващали бесовете и започвал да троши покъщнината си. Роднините му решили да го изпратят в лудницата в Геел. Но по пътя през нощта той избягал. На сутринта го намерили кацнал на едно дърво. Било невъзможно да го склонят да слезе и накрая им хрумнало да сложат под дървото огромна клетка. Като я видял, злочестият мономаниак се смъкнал долу и така го заловили. Сега се намира в лудницата в Геел.“
Флобер бил поразен от тази история. Под реда „постепенно папагалът започнал да придобива особени измерения в съзнанието му…“ е записал следното: „Да се смени животното, да бъде куче вместо папагал.“ Това несъмнено е кратко указание за бъдеща творба. Но когато накрая се захванал да пише историята на Лулу и Фелисите, папагалът си останал, а притежателят се сменил.
Преди „Чисто сърце“ папагалите рядко прехвръкват през творбите и писмата на Флобер, и то съвсем набързо. Обяснявайки на Луиз привлекателността на чуждите страни (11 декември 1846 г.), Гюстав пише: „Докато сме деца, ние всички искаме да живеем в страна с папагали и захаросани фурми.“ За да утеши тъжната и отчаяна Луиз (27 март 1853 г.), той й напомня, че всички сме птици, затворени в клетки, че животът тегне над тези, които имат най-широки криле: „А ние повече или по-малко сме орли или канарчета, папагали или ястреби.“ Отричайки пред нея обвинението, че е тщеславен (9 декември 1852 г.), разграничава Гордост от Тщеславие: „Гордостта е диво животно, което живее в пещерите и пустините. Тщеславието, напротив, е като папагал, то скача от клон на клон и бърбори посред бял ден.“ А когато описва на Луиз героическото търсене на стил, което „Мадам Бовари“ представлява (9 април 1852 г.), той споделя: „Колко пъти съм падал ничком, и то тъкмо когато реша, че само да протегна ръка, и съм го уловил. И все пак чувствам, че не бива да умирам, преди да се уверя, че стилът, който чувам да бучи в главата ми, ще изскочи с рев и ще заглуши крясъците на папагалите и писуканията на цикадите.“