Споменът за мадам Шлезингер, както и присъствието й преследвали Флобер до края на живота му. Не се знае какво е станало с кучето.
2. Домашното куче. По моему не е направено сериозно изследване за животните, отглеждани в имението на Флобер. През мимолетното им съществуване в Кроасе понякога са с имена, друг път — безименни; за твърде малко от тях се знае кога и как са попаднали там, кога и как са умрели. Да обобщим фактите:
През 1840 г. сестрата на Гюстав, Каролин, е имала козичка, наречена Сувит.
През 1840 г. семейството е притежавало нюфаундлендска порода куче, наречено Неро (може би това име е повлияло на Дю Кан, когато в спомените си е нарекъл нюфаундленда на мадам Шлезингер Нерон).
През 1853 г. Гюстав вечеря в Кроасе в компанията на безименно куче.
През 1854 г. Гюстав вечеря в компанията на куче, наречено Дакно; може би то е гореспоменатото.
През 1856–1857 г. племенницата му Каролин отглежда зайче.
През 1856 г. той поставя на моравата пред къщата препариран крокодил, който е донесъл от Ориента; дава му възможност след три хиляди години отново да се припича на слънце.
През 1858 г. един див заек се настанява в градината; Гюстав не позволява да го заколят.
През 1866 г. Гюстав вечеря в компанията на златни рибки в аквариум.
През 1867 г. домашното куче в Кроасе (име неизвестно, порода неизвестна) умира от отрова, поставена за плъховете.
През 1872 г. Гюстав се сдобива с хрътката Жюлио.
Забележка: Ако трябва да допълним списъка от животни, на които Гюстав е бил стопанин, редно е да споменем, че през 1842 г. е имал пичи въшки.
От всички гореспоменати животни точни сведения притежаваме единствено за Жюлио. През 1872 г. умира мадам Флобер; Гюстав останал сам в голямата къща, където се хранел на дълга маса „tête-à-tête със себе си“. През септември приятелят му Едмон Лапорт му предложил една хрътка. Флобер се поколебал, тъй като се боял, че кучето може да хване бяс, но накрая го взел. Нарекъл го Жюлио (в чест на Джулиет Хърбърт? Защо не?) и бързо се привързал към него. В края на месеца писал на племенницата си, че единствената му разтуха (трийсет и шест години, след като е държал в обятията си нюфаундленда на мадам Шлезингер) е да прегърне своето „бедно куче“. „Толкова е красиво, а и да му завидиш на спокойствието.“
Кучето станало последният му другар и съквартирант в Кроасе. Били необичайна двойка: дебелият тромав писател и стройната пъргава хрътка. В кореспонденцията си започнал да разказва за личния живот на Жюлио. Описал как се свързал в „морганатичен брак“ с някаква „млада особа“ от квартала. Флобер и кучето му дори боледували по едно и също време. През пролетта на 1879 г. той страдал от ревматизъм и получил оток на краката, а Жюлио на свой ред прекарал някаква кучешка болест. „Същински човек е — писал Гюстав, — и жестовете му са досущ като на хората.“
И двамата се позакрепили и изкарали криво-ляво годината. Зимата на 1879–1880 г. била необичайно мразовита. Прислужницата на Флобер ушила на Жюлио палтенце от стари панталони. Преживели зимата заедно. Флобер умрял през пролетта.
Не се знае какво е станало с кучето.
3. Фигуративното куче. Мадам Бовари има куче — подарява й го един горски пазач, когото съпругът й е излекувал от пневмония. Това е une petite levrette d’Italie, малка италианска хрътка. Набоков, който е крайно недоверчив към всички преводачи на Флобер, я назовава гонче. Дори да е прав от зооложка гледна точка, той несъмнено загубва по този начин пола на кучето, а това ми се струва важно. Защото в случая кучето е натоварено със… свръхсмисъл, то е… не точно символ, не и метафора… да го наречем олицетворение. Ема се сдобива с хрътката, докато двамата с Шарл още живеят в Тост: време на неосъзнато, едва-що пробуждащо се негодувание в душата й, време на отегчение и недоволство, но не и на поквара. Ема често се разхожда с хрътката, която за кратко (четвърт страница) тактично се превръща в нещо повече от куче. „Мислите й, безутешни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джафкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: «Защо, боже мой, се омъжих?»“
Това е първата поява на Джали, едно деликатно въвеждане на хрътката; после Ема милва „продълговатата й хубава глава“ и я целува (както Гюстав е целувал Нерон/Табор); кучето гледа с тъжни очи и тя му приказва, „като че утешава опечален човек“. С други думи, и в преносен, и в буквален смисъл Ема разговаря със себе си. Втората поява на кучето е и последна. Шарл и Ема се преместват от Тост в Йонвил — пътуване, което бележи преселването на Ема от света на мечтите и бляновете в действителността, сред покварата. Също така обърнете внимание кой друг пътува с тях в дилижанса: господин с ироничното име Льорьо21, търговец на галантерия и лихвар, който накрая подмамва Ема в клопката си (финансовият й крах не по-малко от любовните й похождения символизира нейното падение). По време на пътуването хрътката на Ема избягва. Четвърт час й подсвиркват, за да я върнат, но накрая се отказват и продължават пътя си. Мосю Льорьо се постарава да внуши на Ема измамно успокоение: залъгва я с истории за изгубени кучета, които се връщали при стопаните си от много, много далеч; ами да, едно дори си дошло в Париж чак от Цариград. Реакцията на Ема не е описана.