А ако тези примери за ирония не ви харесват, имам и други.
През декември 1849 г. Флобер и Дю Кан се изкачили на гигантската Хеопсова пирамида. Пренощували в подножието й и станали в пет часа, за да е сигурно, че ще стигнат до върха й преди изгрев-слънце. Гюстав си наплискал лицето с вода от един мех; заслушан във воя на чакал, запалил лула. После четирима араби бавно го изтикали по стръмните каменни блокове чак до върха — двама го подпирали отзад, двама го теглели отпред. Дю Кан — първият човек, който е снимал Сфинкса — вече бил горе. Пред тях се разливал Нил, потопен в мъгла — приличал на млечно море; зад тях безкрайната пустиня още тънела в мрак — вкаменен лилав океан. Най-сетне на изток затрептяла оранжева ивица; млечното море отпред се превърнало в плодоносна зелена шир, а пясъчният лилав океан отзад просветлял до сияйно бяло. Изгряващото слънце озарило върха на пирамидата. Поглеждайки надолу, Флобер видял в краката си визитна картичка, забодена с кабарчета в дупчиците на каменния блок. Humbert, Frotteur23, пишело на нея, а отдолу бил посочен адрес в Руан. Забележителен момент: иронията е попаднала точно в целта. Този момент е съзвучен и с модернизма, защото всекидневното се примесва с възвишеното, получава се сливане на категориите, което ние със самочувствието на собственици смятаме за характерна черта на нашата насмешлива и прозорлива епоха. Благодарни сме на Флобер, че е уловил този момент, защото в известен смисъл иронията не е съществувала, преди той да я забележи. Други туристи, току-виж, взели визитната картичка за боклук. Щяла е с години да си стои там и кабарчетата й да ръждясат. Но Флобер й вдъхва смисъл.
Ако сме интерпретаторски настроени, можем да се задълбочим още повече в тази дребна случка. Не е ли, да речем, знаменателно историческо събитие фактът, че най-великият европейски писател на деветнайсети век е срещнал на пирамидата един от прословутите герои от литературата на двайсети век? Флобер, още влажен от боцкането с телячетата в баните на Кайро, е трябвало да попадне на името, което по-късно Набоков е избрал за своя прелъстител на малолетна американска девойка. И после каква е професията на този едноцевен вариант на Humbert Humbert? Той е frotteur — човек, който търка мебели до блясък; но също така и извратен тип, който обича да се отърква в тълпата.
И това не е всичко. Сега да разгледаме иронията на иронията. От пътеписите на Флобер излиза, че визитната картичка не е била забодена от мосю Търкач, а е била поставена там от пъргавия и предвидлив Максим дю Кан, който е избързал нагоре в лилавата нощ и е поставил капанче за усета на приятеля си. С узнаването на този факт и нашето отношение се променя: Флобер става скучен и лесно предсказуем, а Дю Кан се превръща в остроумен денди, взел на подбив модернизма още преди модернизмът да се появи.
Но после продължаваме да четем. Ако прелистим писмата на Флобер, ще открием, че няколко дни след тази случка той пише на майка си за „невероятното изумление от находката“. „Като си помисля само, че бях понесъл това картонче чак от Кроасе и накрая не успях лично да го поставя където трябва. Онзи разбойник се е възползвал от моята разсеяност и е тършувал, докато накрая е намерил тази толкова уместна визитна картичка на дъното на сгъваемия ми цилиндър.“ Значи става още по-заплетено: когато е тръгвал за Египет, Флобер е подготвял специалните външни ефекти, които после ще изглеждат толкова характерни за светоусещането му. Иронията се размножава, реалността избледнява. Интересно, защо е носил сгъваемия си цилиндър на пирамидите?
Гюстав често си спомнял за летните ваканции в Трувил, където имал за компания папагала на капитан Барбе или кучето на мадам Шлезингер — това били едни от малкото безметежни дни в живота му. През есента на своята двайсет и пета година той споделя в писмо до Луиз Коле: „Най-големите събития в живота ми са няколко мисли, четенето, морските залези в Трувил и безкрайните разговори с един приятел (Алфред льо Поатвен), когото вече загубих, тъй като се ожени.“ В Трувил той се запознава с Гъртруд и Хариет Колиър, дъщери на британския военноморски аташе. Изглежда, и двете са се влюбили в него. Хариет му подарила портрета си, който той закачил над камината в Кроасе. Но повече харесвал Гъртруд. Нейните чувства могат да бъдат отгатнати по един текст, който е писала десетилетия по-късно, след смъртта на Гюстав. Макар да си служи с измислени имена, тя гордо заявява в стила на романтичната проза: „Обичах го страстно, благоговейно. Изминаха толкова години, но към другиго не изпитах преклонението, нито любовта, нито пък страха, които ме бяха обладали тогава. Нещо ми подсказваше, че никога няма да бъда негова… Но дълбоко в душата си съзнавах колко истински мога да го обичам и почитам, и да му бъда покорна.“