Пламенният спомен на Гъртруд може и да е бил въображаем: все пак какво по-разнежващо и примамливо за чувствата от покоен гений и ваканция край морския бряг през младежките години? А може и да не е бил въображаем. Макар че десетилетия са били далеч един от друг, Гюстав и Гъртруд не са се забравили. Той й изпратил „Мадам Бовари“ (тя му благодарила, но обявила романа за „противен“ и му цитирала поета Филип Джеймс Бейли, автор на „Festus“, според когото моралната поука за читателя била най-важният писателски дълг). Четирийсет години след онази първа среща в Трувил тя дошла в Кроасе да го види. Красивият рус рицар от нейната младост бил вече плешив и червендалест, само с няколко зъба в устата. Но галантността му все още се радвала на добро здраве. „Моя стара приятелко, младост моя — писал й той по-късно, — през дългите години, които преживях, без да зная къде се намирате, може би не е имало и един-единствен ден да не мисля за Вас.“
През онези „дълги години“ (и по-точно през 1847-а, една година след като Флобер си спомня за трувилските залези в писмото до Луиз) Гъртруд вече е обещала да обича и почита друг мъж, комуто да бъде покорна: някакъв английски икономист на име Чарлс Тенант. Докато Флобер мъчително воювал за европейска слава, Гъртруд подготвяла за издаване книга: дневника на дядо си, наречен „Франция в навечерието на Революцията“. Умряла през 1918-а на деветдесет и девет години; дъщеря й Дороти била омъжена за пътешественика Хенри Мортън Стенли.
При една от африканските експедиции на Стенли екипът изпаднал в беда. Пътешественикът бил принуден постепенно да захвърли всичкия излишен багаж. В известен смисъл това бил обратният вариант на „Какво бихте взели на пустинен остров?“24, вече разигран на живо. Вместо да се запаси с вещи, които ще направят живота в тропиците по-поносим, Стенли бил принуден да се лиши от много неща, за да оцелее. Явно, че книгите били извън списъка на необходимото и той започнал да ги изхвърля; накрая стигнал до онези две, които всеки участник в радиопредаването споменава като необходим минимум за цивилизованост: Библията и Шекспир. Третата книга на Стенли, онази, която изоставил последна, преди да стигне до крайния минимум, била „Саламбо“.
Унилият плачевен тон на Флоберовото писмо за залезите, изпратено на Луиз Коле, не е бил престорен. Та нали през същата тази 1846 г. починали първо баща му, а после и сестра му Каролин. „Какъв дом! — пише той. — Същински ад!“ Цяла нощ бдял над трупа на сестра си: тя лежала, облечена в бялата си венчална рокля, той седял и четял Монтен.
На сутринта преди погребението се навел над ковчега и я целунал за последно сбогом. За втори път в разстояние от три месеца чул тропота на подковани ботуши, изкачващи се по дървените стълби. Идвали да отнесат още едно мъртво тяло. За скръб този ден нямало време, трябвало да се вършат много неща: да се отреже кичур от косата на Каролин, да се снеме гипсова маска на лицето и ръцете й. „Видях как огромните лапи на тия грубияни я опипват, мажат лицето й с гипс.“ За погребенията са необходими и големи грубияни.
Пътят до гробището бил вече познат. Като видял зейналия гроб, съпругът на Каролин се разридал. Гюстав гледал как спускат сестра му. Внезапно ковчегът се заклещил между стените на трапа, който се оказал твърде тесен. Гробарите го извадили и така съвсем го разлюлели. После взели да го натискат от едната страна, от другата, накланяли го, блъскали по него с лопата, мъчели се да го натикат с лостове; но той не помръдвал. Накрая един от гробарите стъпил върху капака, точно над лицето на Каролин, и успял да напъха ковчега до дъното на трапа.
Гюстав си поръчал бюст на Каролин, който отлели от гипсовата й маска. Бюстът стоял на лично място в кабинета през целия му живот, чак до неговата смърт, която го споходила в същия този дом през 1880 г. Мопасан помогнал да приготвят мъртвеца за погребението. Племенницата на Флобер поискала да направят, както си му е редът, гипсова отливка на ръката на писателя. Оказало се невъзможно: стисната в юмрук в предсмъртния миг, тя се била вкаменила.
Шествието поело първо към църквата в Кантльо, а после към гробището, където отряд войници изстрелял своя гротесков коментар на последното изречение от „Мадам Бовари“. След кратко надгробно слово започнали да спускат ковчега. Но и той се заклещил. Този път широчината му била добре измерена, но гробарите си били спестили малко от дължината на трапа. Синовете на някогашните грубияни полагали напразни усилия. Не успели нито да натикат ковчега долу, нито да го изтеглят нагоре. След няколко минути неловко мълчание изпращачите на Флобер бавно поели обратно и го оставили да лежи в земята, килнат назад.
24
Обичайният последен въпрос в популярно английско радиопредаване, в което се интервюират известни личности. — Б.пр.