Нормандците са прословути със своето скъперничество; явно, че и гробарите им не правят изключение. Вероятно негодуват срещу всяка ненужна копка, свиди им се всеки чим и, изглежда, са поддържали това свое негодувание като професионална традиция от 1846 до 1880 г. Може би преди да напише „Лолита“, Набоков е чел писмата на Флобер. Може би не е толкова учудващо, че пътешественикът Стенли се е възхищавал от африканския роман на Флобер. Сигурно това, което сега възприемаме като случайност на съдбата, лека ирония или смел, изпреварил времето си модернизъм, тогава е изглеждало по-различно. Флобер е носел визитната картичка на полировчика от Руан чак до пирамидите. Дали това е било шеговита реклама на собствения му усет; дали е било предизвикателство към грапавата повърхност на пустинята, която не се поддава на полиране; или пък нас е вземал на подбив?
6
Очите на Ема Бовари
Ще ви кажа защо мразя критиците. Не заради това, в което обикновено ги обвиняват: че били неуспели творци (сред тях рядко се срещат творци; може да са неуспели критици, но то е друг въпрос) или че по природа били завистливи, язвителни и суетни (и тези упреци най-често са неоснователни; по-скоро можем да ги обвиним в прекалено великодушие към посредствеността, та когато изкусно сразят някого, да не излезе, че това е обичайната им тактика). Не, причината да мразя критиците — и то в отделни случаи — се дължи на факта, че са способни да напишат изречения като следното:
„Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“
Това сразяващо, старателно подготвено обвинение, подкрепено с цитати, е отправено от покойната д-р Инид Старки, професор по френска литература в Оксфордския университет, най-изчерпателната сред английските биографи на Флобер. Номерацията в текста й отпраща към бележки под линия, където тя пробожда писателя с копието на съответното изречение от еди-коя си глава.
Навремето слушах една лекция на д-р Старки, изнесена на френски, и със задоволство ще ви осведомя, че акцентът й беше убийствен; говореше като домашна възпитателка, самоуверена, но скарана със слуха; произношението й съчетаваше (често в една и съща дума) педантично спазване на фонетичните правила с комични грешки. Това, естествено, не накърняваше компетентността й на преподавател в Оксфордския университет, защото съвсем доскоро тази институция предпочиташе да възприема съвременните езици като отмрелите, за да изглеждали по-престижни и по-близки до античното съвършенство на латинския и старогръцкия. Изумих се как е възможно човек, за когото френската литература е съдба, да изопачава дотолкова думите в този език, та да се чудиш какво говори за разглежданите от нея автори (нейните пациенти, тъй да се каже, онези, от които си вади хляба).
Може би ще решите, че се заяждам на дребно с една покойна критичка само защото е изтъкнала, че Флобер не е имал достатъчно избистрена идея за очите на Ема Бовари. Но аз не съм привърженик на максимата: De mortuis nil nisi bonum25 (в края на краищата говоря от позициите си на лекар); пък и е трудно да потиснеш раздразнението си, когато някой критик се захваща за такава дреболия. Но отначало ме доядя на Флобер, а не на д-р Старки (жената просто си вършеше съвестно работата). Значи този гений, уж толкова усърден и взискателен, не е успял дори да оцвети еднакво отначало докрай очите на най-известната си героиня? Виж ти! Но тъй като не бях способен да му се ядосвам за дълго, прехвърлих чувствата си върху критичката. Трябва да си призная, колкото и пъти да съм чел „Мадам Бовари“, не съм забелязал, че очите на Ема си менят цвета. А трябваше ли? Вие щяхте ли да забележите? Дали не съм бил погълнат от неща, които д-р Старки е пропуснала (макар че сега не мога да се сетя какви ще да са били тия неща)? С други думи, съществува ли съвършен читател, който да не пропуска нищо? И съдържа ли прочитът на д-р Старки всички онези чувства, които книгата събужда у мен, а освен тях и още много други, тъй че моят прочит в известен смисъл да се окаже безпредметен? Е, надявам се, че не. Моят прочит вероятно е безпредметен от гледна точка на историята на литературната критика, но не и що се отнася до удоволствието. Не мога да докажа, че ние, обикновените читатели, се наслаждаваме на книгите повече, отколкото професионалните критици; но ще ви изтъкна едно наше предимство: ние сме способни да забравяме. Доктор Старки и подобните на нея носят бремето на добрата памет. Книгите, които тълкуват и преподават, не им излизат от ума. Те се сродяват с тях. Може би затова някои критици възприемат малко покровителствен тон към предмета на своите занимания. Държат се тъй, сякаш Флобер (или Милтън, или Уърдсуърт) е някоя тяхна стара леля, прикована към люлеещия се стол и лъхаща на гранясала помада, досадна родственица, която си живее само с миналото и от години повтаря едни и същи неща. Разбира се, домът си е неин и настанилите се там не плащат наем, но дори и така, тя вече си е… хм, изпяла песента.