Виж, на обикновения, но страстен читател му е позволено да забравя; той може да си замине, да изневерява с други писатели, а после да се завърне и отново да се влюби силно. Не е необходимо връзката да се скрепява чрез сродяване и домашен уют. Тя може да е непостоянна, но когато съществува, е пламенна. В нея няма и следа от делничното озлобление, което се натрупва при тягостното, монотонно съжителство. Не съм стигнал дотам с отегчен глас да напомням на Флобер да простре измокрената постелка пред ваната или да използва четката за тоалетната чиния. А д-р Старки не може да се сдържи и прави именно това. Вижте какво, ще ми се да извикам, писателите не са съвършени; както не са и съпрузите, и съпругите. Истината е, че дори да изглеждат съвършени, на практика не могат да бъдат такива. Никога не съм смятал, че жена ми е безупречна. Обичах я, но не се заблуждавах. Спомням си, че… Не, това ще го оставя за по-нататък.
А сега ще се върна към друга лекция, която преди години чух на литературните празници в Челтнам. Изнесе я един професор от Кеймбридж, Кристофър Рикс, който се представи блестящо; плешивото му теме блестеше, черните му обувки блестяха, а и лекцията му се оказа блестяща. Беше на тема „Грешките в литературата и имат ли те значение“. Евтушенко например направил явна грешка в едно свое стихотворение за американския славей. Пушкин не бил наясно с униформата, която военните обличали на балове. Джон Уейн не бил прав за летеца над Хирошима. Набоков, колкото и да е чудно, бил допуснал фонетични неточности в името Лолита. Имаше и други примери: оказа се, че Колридж, Йейтс и Браунинг не могат да различат ястреб от сив рибар и дори не знаят, че сивият рибар е всъщност чапла.
Два примера направо ме поразиха. Първият беше интересно откритие относно „Повелителят на мухите“. От известната сцена, където очилата на Прасчо се използват за разпалване на огъня, личало, че Уилям Голдинг е скаран с оптиката. Излиза, че е обърнал всичко наопаки. Прасчо е късоглед и едва ли са му предписали очила, които могат да се използват като лещи за съсредоточаване на лъчите. Както и да ги е въртял, нямало е как „да фокусират слънцето върху подпалките“.
Вторият пример се отнасяше до „Атаката на леката кавалерия“: Из долината на смъртта потеглиха шестстотин. Тенисън написал стихотворението съвсем наскоро след като прочел репортаж във в. „Таймс“, където се казвало: „допусната е груба грешка“. Разчитал и на по-ранно известие, в което се споменавали „607 конници“. След време обаче броят на участниците в събитието, което Камий Русе е нарекъл „този ужасен и кръвопролитен стипълчейз“, официално бил коригиран на 673. Из долината на смъртта потеглиха шестстотин седемдесет и трима? Къде отива ритъмът? Тенисън сигурно е могъл да ги закръгли на седемстотин, което не е съвсем точно, но поне е по-близко. Ала явно е поразмислил и е решил да остави стихотворението, както си го е написал. „За метриката според мен шестстотин е по-подходящо от седемстотин, тъй че да остане“ — така сигурно е казал.
Да напишеш 600 вместо 673 или 700, или прибл. 700, не може, струва ми се, да се окачестви като грешка. Несъстоятелността на Голдинговата оптика обаче трябва да се разглежда като пропуск. Следващият въпрос е: това има ли значение? Доколкото си спомням лекцията на проф. Рикс, той изтъкваше аргумента, че ако не може да се разчита на фактологическата страна на литературата, тогава е по-трудно да се използват и трикове като иронията или измислицата. Ако не знаеш кое е вярно или кое се приема за вярно, не можеш да отсееш онова, което не е вярно или се приема за невярно. Този довод ми се струва много смислен, макар че се питам към колко примера на литературни грешки всъщност се отнася той.