Може би смятате, че продължавам да си отмъщавам на покойната професорка, която не може да се защити. А вероятно е и така. Но в крайна сметка quis custodiet ipsos custodesl Питам ви: Кой ще пази самите пазачи? А и друго ще ви кажа. Току-що препрочетох „Мадам Бовари“.
„Веднъж рисува Ема с кафяви очи (14), друг път със съвсем черни (15), а трети — със сини (16).“
Предполагам, че поуката от всичко това е следната: никога не се плашете от бележки под линия. Ето шестте пъти, когато Флобер споменава очите на Ема Бовари. Ясно личи, че те са предмет на особен интерес от страна на писателя.
1. (При първото появяване на Ема) „Онова, което беше хубаво у нея, бяха очите — кафяви, те изглеждаха черни от ресниците…“
2. (Описана от влюбения съпруг наскоро след сватбата им) „Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината.“
3. (На бала, под блясъка на свещите) „Черните й очи изглеждаха още по-черни.“
4. (При първата среща с Леон) „… устремила в него големите си, широко разтворени черни очи.“
5. (Впечатленията на Родолф от първата им среща) „… черни очи“.
6. (Ема се гледа в огледалото вечерта, след като е била прелъстена от Родолф) „Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина.“
Как го беше казала критичката? „Флобер не изгражда героите си като Балзак — чрез обективно описание на външността им; той всъщност е толкова нехаен към техния вид, че…“ Интересно ще бъде да се сравни времето, което Флобер е употребил, за да ни внуши, че героинята му има редките трудни очи на трагична прелюбодейка, с времето, което д-р Старки е прахосала, докато е търсела за какво да се заяде.
И последно нещо, за да се изясни абсолютно всичко. Един по-раншен пространен източник на сведения за Флобер са „Литературни спомени“ на Максим дю Кан (изд. „Ашет“, Париж, 1882–1883, 2 тома): клюкарски, суетни и пристрастни, но все пак важни в исторически план. На с. 306 в I том (изд. „Ремингтън & сие“, Лондон, 1893, преводач неспоменат) Дю Кан описва с най-тънки подробности жената, послужила за модел на Ема. Съобщава ни, че била втората съпруга на фелдшера в Бонсекур, селище край Руан.
„Тази жена не беше някоя хубавица: дребна, с пепеляворуса коса и луничаво лице. Беше твърде претенциозна и презираше съпруга си, когото смяташе за глупак. Макар и с тънки кости, не бе кльощава, а по-скоро закръглена; каквато беше светлокожа и русолява, с плавни движения и полюляваща се походка, напомняше смок. Гласът й, омекотен от силния акцент на Долна Нормандия, звучеше гальовно, а очите й с променлив цвят — ту зелен, ту сив или пък син според светлината — вечно гледаха умолително.“
Изглежда, че д-р Старки си е работила спокойничко, без дори да подозира за съществуването на този пасаж, осветляващ въпроса за очите. Това ми се струва престъпно нехайство към един писател, който, тъй или иначе, ти е платил много от сметките за газ и електричество. Че как да не се вбеся! Сега разбирате ли защо толкова мразя критиците? Бих се опитал да ви опиша изражението на очите ми, но в момента те са доста помътнели от гняв и не мога да определя цвета им.
7
През Ламанша
Чуйте. Трата-тата-трата-тата. А после тишина. След миг от дъното на бара: трака-тат-трат-така. После пак: Трата-тата-трата-тата… трака-така-трака-така. Леките ноемврийски вълни са разтропали масите, които отпращат една към друга метални слова. Настойчиво запитване от близката маса; отново тишина — по корпуса на ферибота пробягват недоловими тръпки; а ето го по-тихия ответ от другия край. Повик, отклик. Повик, отклик. Като две механични птичета с навити пружини. Чуйте напева: трата-тата-трата-тата трака-така-трака-така трата-тата-трата-тата трака-така-трака-така. Постоянство, стабилност, взаимно упование, отеква той. Ала ще заглъхне, щом вятърът или течението сменят посоката си.
Облите прозорци са осеяни с водни пръски; през едно стъкло смътно се вижда редица от тлъсти шпилове и проточили се като макарони подгизнали въжета. Чайките отдавна зарязаха този ферибот. Като потеглихме от Нюхейвън, кресливото им ято ни последва, но, изглежда, не им хареса времето, пък и видяха, че на задната палуба няма остатъци от сандвичи, и литнаха назад. Прави са си. Можеха да ни следват четири часа до Диеп с надеждата да клъвнат каквото изпадне при обратния курс; но това прави цели десет часа. Сега вече те са накацали на някое футболно игрище в Ротингдийн и изравят червеи от влажната земя.