А какво мислят хората за Флобер сега? Как си го представят? Като плешив мъж с увиснали мустаци; като отшелника от Кроасе, човека, който е заявил: „Мадам Бовари, това съм аз“, като непоправимия естет, буржоазния буржоазофоб? Самонадеяни сентенции, улесняващи резюмета за ония, които бързат. Флобер едва ли би се изненадал от умствената ни леност, от нежеланието ни да вникнем в нещата. Тъкмо това го е подтикнало да напише цяла книга (или поне цяло приложение30): „Речник на готовите истини“.
На елементарно ниво речникът му е каталог от клишета (КУЧЕ — сътворено специално да спасява живота на своя господар. Кучето е приятел на човека) и шеговити определения (ЛАНГУСТА — женската на омара). Освен това той е и справочник с иронични псевдосъвети както по научни въпроси (СВЕТЛИНА — Винаги да се казва: Fiat lux!31, когато се пали свещ), така и по естетически проблеми (ГАРИ (жп) — Възхищавайте се от тях и ги посочвайте като архитектурни образци). Понякога тонът е закачлив и лукав, друг път толкова предизвикателно прям, че си готов едва ли не да му повярваш. (МАКАРОНИ — Трябва да си служим с пръсти, когато са приготвени по италиански.) Речникът прилича на списък от съвети, съчинени от някой злонамерен стар развратник по случай първото причастие на племенника му, сериозен младеж с амбиции да преуспее в обществото. Изучете го старателно и никога няма да изречете нещо погрешно, но и няма да схванете нещо вярно. (АЛЕБАРДА — Видите ли надвиснал облак, непременно кажете: „Ще валят алебарди.32) В Швейцария всички мъже носят алебарди. (АБСЕНТ — Изключително силна отрова: една чашка, и сте мъртъв. Журналистите пият от него, докато пишат статиите си. Убил е повече войници, отколкото бедуините.)
Тази творба на Флобер е цял курс по ирония: от сравнението на речниковите единици си личи как е нанасял нови и нови слоеве ирония, напластявал я е като нормандски художник, който помрачава небето над Ламанша с по-напоена четка. Това ме изкушава да съставя «Речник на готовите истини» за самия Флобер. Съвсем кратичък: малоформатен наръчник с разни уловки; нещо просто и ясно и в същото време измамно. Готови истини и мъдрост, поднесени на хапки, между които по някоя отровна. Примамливото, но и опасното на иронията се състои в това, че дава възможност на писателя привидно да отсъства от творбата, ала в същото време постоянно да намеква за присъствието си.
Какво можем да кажем за Флобер в този нов речник? Вероятно можем да го определим като «буржоазен индивидуалист»; вярно, че звучи доста самодоволно и недобросъвестно. Това е характеристика, която не се обезсилва от факта, че Флобер е ненавиждал буржоазията. А какво да кажем за «индивидуалист» или неговия еквивалент? «Според моя идеал за изкуството художникът не бива да изтъква себе си, не бива да е по-явен в творбата си, отколкото Бог в природата. Самият човек е незначителен, произведението на изкуството е всичко… Ще ми е приятно да кажа какво мисля по въпроса и чрез моите думи да дам воля на чувствата на мосю Гюстав Флобер; но какво значение има споменатият господин?»
Изискването за авторово отсъствие стана още по-належащо. Някои писатели привидно се съгласяват с този принцип, ала се промъкват през задната врата и повалят читателя със съвсем индивидуален стил. Убийството е извършено безупречно, само че бейзболната бухалка, забравена на мястото на престъплението, е покрита с отпечатъци от пръсти. Флобер е по-различен. Той е вярвал в стила; повече от всеки друг. Старал се е да постигне красота, звучност, точност; преследвал е съвършенство, но съвсем не онова съвършенство с монограм, както е при Уайлд. Стилът е функция на темата. Този стил не се наслагва върху сюжета, а произтича от него. Стилът е съответствието на мисълта. Правилната дума, точната фраза, съвършеното изречение са винаги някъде там, наблизо; задачата на писателя е да ги постави на мястото им по начина, който му се удава. За някои пътят не е по-дълъг от този до супермаркета, където ще напълнят телената кошница. За други това означава да се луташ из необятно поле в Гърция, да се загубиш в мрака, да те вали дъжд и да откриеш онова, което търсиш, само чрез някаква необичайна хитрина — например да залаеш като куче.
В нашия прагматичен и всезнаещ век такава амбиция вероятно изглежда малко провинциална (всъщност Тургенев е нарекъл Флобер наивен). Вече не вярваме, че език и действителност си съответстват напълно. Всъщност май смятаме, че думите пораждат неща не по-рядко, отколкото нещата — думи. Но дори да смятаме Флобер за наивен или (което е по-вероятно) за неудачник, не бива да гледаме снизходително на неговата сериозност или на храбрата му самотност. Та нали това е векът на Балзак и Юго, с показния романтизъм в началото и гномическия символизъм в края? Флоберовата умишлена невидимост във век на гръмогласни личности и крещящи стилове може да се определи по два начина: като класическа или като модерна. Зависи дали ще се обърнем назад към седемнайсети век, или ще погледнем напред, към края на двайсетия. Съвременните критици, които важно-важно окачествяват всички романи, пиеси и стихотворения като текстове — авторът на гилотината! — не бива да прескачат с лекота Флобер. Век преди тяхното съществуване той е подготвял именно текстове и е пренебрегвал важността на собствената си персона.
30
Речникът е публикуван за пръв път през 1911 г. като приложение към романа „Бувар и Пекюше“. — Б.пр.