Седях на леглото в хотела; телефонът в съседната стая имитираше звъна на други телефони. Сетих се за папагала в нишичката, от който ме делеше само половин миля. Дръзка птица, внушаваща симпатия, дори уважение. Какво ли е направил с нея Флобер, след като е написал „Чисто сърце“? Дали не я е мушнал в шкафа, забравяйки за натрапчивото й присъствие, докато не му се е наложило да измъкне от там някое одеяло? И какво се е случило след четири години, когато е лежал на смъртно легло, поразен от апоплектичен удар? Може би му се е привиждал гигантски папагал, който кръжи над него, този път не като любезна покана от Светия дух, а като прощално „сбогом“ от Словото.
„Дразня се от склонността си към метафори, защото прекалявам с тях. Сравненията са ме нападнали като същински въшки и цялото ми време отива да ги изтребвам, друго не правя.“ Флобер си служел умело с думите, но също така умело съзирал неточността, несъвършенството на Словото. Спомнете си тъжното му определение от „Мадам Бовари“: „…човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.“ Тъй че той може да се тълкува по два начина: като усърден, съвършен стилист или като някой, който смята езика за трагично оскъден. Привържениците на Сартр предпочитат второто мнение. Според тях чрез Лулу, който е неспособен да изрече нещо друго освен едни и същи заучени фрази, Флобер прави косвено признание за собственото си безсилие. Писателят папагал послушно приема езика като инертна даденост, като средство за имитация. Самият Сартр укорява Флобер за неговата пасивност, за идеята му (или приемането на идеята), че езикът сам говори в нас.
Дали онези последни хрипове не са обявявали смъртта на някоя друга метафора или подтекст? В момента, в който заподозреш, че написаното от теб има прекалено много скрит смисъл, се чувстваш най-уязвим, самотен и оглупял. Греши ли критикът, който вижда Лулу като емблема на Словото? Бърка ли читателят (или още по-зле — проявява ли сантименталност), като смята този папагал от болницата музей за символ на писателския глас? Аз го възприех така. Сигурно изглеждам простодушен като Фелисите.
Все едно дали ще го наречем новела или текст, „Чисто сърце“ не оставя никого безразличен. Позволете ми да цитирам нещо от автобиографията на Дейвид Хокни, който, ако не конкретен, е поне добронамерен. „Разказът ме трогна и реших, че това е тема, която мога да използвам.“ През 1974 г. мистър Хокни прави две гравюри: едната — комично изображение на представите на Фелисите за чужбина (бягаща маймуна, преметнала жена на рамото си), а другата — спокойна сцена, в която Фелисите е заспала край Лулу. Може би след време ще създаде и други гравюри.
През последния ден от престоя ми в Руан потеглих към Кроасе. Валеше ситен, неспирен нормандски дъжд. Някогашното селце, кацнало самотно на брега на Сена, в подножието на зелени хълмове, сега се губи сред огромни докове. Трещят пилотонабиващи чукове, над главата ти висят кранове и реката гъмжи от плавателни съдове. Витрините на неизбежното кафене „Флобер“ звънтят при всяко минаване на тежкотоварен камион.
Знае се, че източният обичай да се разрушават домовете на умрелите е допадал на Флобер, тъй че за разлика от неговите читатели, неговите преследвачи, той вероятно не би се наскърбил ни най-малко, задето са съборили къщата му. И на спиртоварната са й видели сметката; сега там се издига голяма фабрика за хартия, далеч по-добре оправдаваща присъствието си. Единственото, останало от имението на Флобер, е ниска къщичка край пътя, на неколкостотин метра от дома му. През лятото, когато изпитвал нужда да остане съвсем сам, писателят се оттеглял в нея. Сега тя е неугледна и безинтересна, но пак добре, че е оцеляла. На терасата има къс от колона с канелюри, изровена от Картаген и поставена тук в памет на автора на „Саламбо“. Бутнах портичката. Разлая се немска овчарка и се показа среброкоса пазачка. Тя поне не беше в бяла престилка, а в спретната синя униформа. Докато пелтечех на моя френски, си спомних за отличителния знак на картагенските преводачи в „Саламбо“: всеки имал татуиран папагал на гърдите — символ на професията му. Днес върху мургавата китка на африканеца, играещ на були, се мъдри лепенка с лика на Мао.
Тази постройка има само една квадратна стая е дървен таван. Тя ми напомни за стаичката на Фелисите: „приличаше едновременно на параклис и на сергия“. Тук съжителстваха всевъзможни вещи (подобно на ироничното съпоставяне, върху което се гради Флоберовата гротеска) — евтини дрънкулки наред със скъпи реликви. Бяха наблъскани къде ли не, тъй че постоянно трябваше да коленича, за да надзъртам между рафтовете в позата на богомолец, която не се различава от позата на търсача на антикварни ценности, влязъл във вехтошарско магазинче.