Ето къде е разликата. Когато откриеш най-лошото за любовницата си или жена си — било то изневяра или равнодушие към теб, лудост или склонност към самоубийство, — изпитваш едва ли не облекчение. Значи животът бил какъвто и предполагах; да полеем ли сега това разочарование? Но любимия писател инстинктивно желаеш да защитиш. Ето това исках да ви кажа и по-рано: може би любовта към един писател е най-чистата и непоклатима любов. Затова и по-лесно го браниш. Неоспорим факт е, че шараните са застрашена порода, а както е известно, щом зимата е особено мразовита и пролетта отрано дъждовна, единствената храна, която шараните приемат, е кайма от крехки хлапета. Той, разбира се, е знаел, че за подобно прегрешение ще увисне на въжето, но си е давал сметка, че човечеството не е на изчезване, и затова е решил, че двайсет и седем (и осем ли казахте?) момченца плюс един средно талантлив писател (винаги е бил абсурдно скромен относно дарбата си) са нищожна жертва за оцеляването на цяла една порода риби. Дайте да погледнем по-широко на нещата. За какво са ни толкова много сополанковци? Нали и те ще станат после като сегашните разхайтени гимназисти? Но ако още не можете да се измъкнете от блатото на своята сантименталност, погледнете всичко това от друг ъгъл: с таксата за посетители на развъдника за шарани по-големите ученици успяха да построят и поддържат няколко църкви в района.
Е, продължавайте. Четете обвиненията. Очаквах, че точно така ще стане в някакъв момент. Но едно не забравяйте: Гюстав и по-рано е бил на подсъдимата скамейка. Сега по колко точки го обвинявате?
1. Ненавиждал е човечеството.
Да, да, разбира се. Вечно това повтаряме. Ще ви отговоря по два начина. Първо, да започнем по същество: обичал е майка си. Това не разнежва ли глупавото ви сантиментално сърце, туптящо в двайсети век? Обичал е баща си. Обичал е сестра си. Както и племенницата си. А също и приятелите си. Възхищавал се е от определени личности. Но чувствата му са били към конкретни обекти, не ги е пилеел за всички вкупом. Смятам, че това стига. Можел е да направи нещо повече? Трябвало е да „обича човечеството“, да милее за целия човешки род? Но това не значи нищо. Да обичаш човечеството е все едно да обичаш дъждовните капки или Млечния път. Твърдите, че вие обичате човечеството? Не е ли това лесен начин да погалите самолюбието си, да спечелите всеобщо одобрение и да добиете увереност, че сте на прав път?
Второ, дори наистина да е мразел човечеството — или да е останал напълно равнодушен към него, както бих казал по-скоро, — не е ли имал право? Личи си въодушевлението ви от това човечество. У вас то извиква представи за добре проектирани напоителни системи, предано мисионерство и микроелектроника. Простете му, че го е възприемал по друг начин. Ясно, че това е дълга и широка тема. Но ми позволете първо да цитирам един от вашите мъдреци на двайсети век — Фройд. Съгласете се, че не е някой, който точи брадва за човечеството. Ще чуете ли заключението му за рода човешки, изказано десет години преди да умре? „Дълбоко в себе си тая убеждението, че моите скъпи ближни, хората, с малки изключения не струват нищо.“ И това от онзи, когото толкова години толкова народ е смятал за най-проникновения познавач на човешкото сърце! Не е ли малко смущаващо? Хайде, време е да изтъкнете нещо по-конкретно.
2. Ненавиждал е демокрацията.
„Демократщината“, както я е нарекъл в едно писмо до Иполит Тен. Кое предпочитате — демократура или демократурщина? Може би демокрастения? Вярно, че не е бил безкрайно въодушевен от нея. От което не бива да си вадите заключение, че е поощрявал тиранията или абсолютната монархия, или буржоазната монархия, или бюрократичния тоталитаризъм, или пък анархията, или каквото там щете. Предпочитал е китайския модел на управление — на мандарините, — макар да е бил съгласен, че шансовете да се въведе във Франция са съвсем нищожни. Струва ви се, че мандаринатът е крачка назад? Но нали прощавате на Волтер ентусиазма му относно просветената монархия; защо един век по-късно не простите на Флобер ентусиазма му относно просветената олигархия? Поне не е хранел детинската фантазия на някои литератори, че писателите повече от всички други са способни да управляват света. Работата е там, че Флобер е възприемал демокрацията просто като стадий в историята на управлението и е смятал, че проявяваме обичайната суетност, като я приемаме за най-съвършената и достойна форма на управление. Вярвал е в непрестанната еволюция на човечеството — или поне не я е пренебрегвал, — а оттам и в еволюцията на обществените форми. „Демокрацията не е последната дума на човечеството, както не са били и робството, феодализмът и монархията.“ Твърдял е, че най-добрата форма на управление е отмиращата, защото отваря път за друга.