3. Не е вярвал в прогреса.
В негова защита привеждам за пример целия двайсети век.
4. Не се е интересувал достатъчно от политика.
„Достатъчно“ ли? Съгласете се поне, че все пак се е интересувал. Намеквате тактично, че не е одобрявал онова, което е виждал (вярно е!), но щял да мисли по въпроса като вас, ако е проявявал малко повече интерес (абсурд!). Искам да направя две забележки, като ще поставя първата в курсив, защото това явно е любимият ви начин на изразяване. Литературата включва в себе си и политиката, а не обратното. Този възглед не е разпространен нито сред писателите, нито сред политиците, но ще ми го простите. Писателите, които смятат, че творбите им са инструмент на политиката, според мен принизяват писателството и глупашки превъзнасят политиката. Не, не казвам, че трябва да им се забранява да имат политически възгледи или да правят изявления по политически въпроси. Просто трябва да нарекат тази част от своите творби журналистика. Онзи автор, който смята, че романът е най-ефективната форма на участие в политиката, обикновено е слаб писател, слаб журналист и слаб политик.
Дю Кан е следял внимателно политиката, а Флобер — нередовно. Кое предпочитате? Първото. Ала кой от двамата е по-голям писател? Вторият. А какви са били политическите им възгледи? Дю Кан се е превърнал в летаргичен мелиорист; Флобер си е останал „широк либерал“. Това изненадва ли ви? Но дори Флобер да се беше нарекъл „летаргичен мелиорист“, пак ще кажа същото: каква странна суета проявява настоящето, като очаква миналото да му се подмазва. Обръщаме се към някой колос от предишните векове и започваме да се питаме: Наш човек ли е бил? Свестен ли е бил? Каква липса на самочувствие показва това: настоящето иска хем да покровителства миналото, като го нагажда към собствените си политически позиции, хем очаква от него похвали, потупване по гърба и поощрение все така да я кара. Ако това разбирате под „недостатъчен интерес“ към политиката от страна на мосю Флобер, то боя се, че клиентът ми трябва да се признае за виновен.
5. Бил е против Комуната.
Ами част от отговора ми се съдържа в онова, което вече казах. Но трябва да се има предвид и още нещо, един голям недостатък в характера на клиента ми: той е против унищожаването на хората едни от други. Не одобрява човешкото изтребление, а вие, ако щете, го наречете гнусливост. Трябва да кажа, че самият той никога не е убил никого; нещо повече, не се е и опитал дори. В бъдеще обещава да се поправи.
6. Не е проявявал патриотизъм.
Позволете ми да се изсмея. Ха-ха! Аз пък мислех, че в днешно време не се гледа с добро око на патриотизма. Мислех, че всички ние бихме изменили по-скоро на страната си, отколкото на приятелите си. Не е ли вярно? Пак ли се преобърнаха нещата? За кой ли път! В такъв случай какво трябва да кажа? На 22 септември 1870 г. Флобер си е купил револвер; в очакване на пруското нашествие е обучавал в стрелба дрипльовците от Кроасе; изпращал ги е да патрулират нощем; заръчал им да го застрелят, ако самият се опита да дезертира. До идването на прусаците не е имало много смислени неща, които да върши, освен да се грижи за възрастната си майка.
Може би е трябвало да се яви на военномедицинска комисия, но дали са щели възторжено да одобрят за доброволец един четирийсет и осем годишен епилептик и сифилитик без никакъв военен опит, ако не се брои ловуването му в пустинята…
7. Изтребвал е дивеч в пустинята.
О, боже господи. Nolo contendere44. Освен това не съм приключил по въпроса за патриотизма. Мога ли накратко да ви изясня природата на романиста? Коя е най-лесната, най-удобната позиция за един романист? Да възхвалява обществото, в което живее: да се любува на бицепсите му, да аплодира напредъка му, да се шегува добронамерено с глупостта му. „Точно толкова съм французин, колкото и китаец“, заявява Флобер. Но той и в Пекин да беше роден, нямаше да е по-истински китаец: несъмнено щеше да разочарова и тамошните патриоти. Най-великият патриотизъм се състои в това да не мълчиш, когато в страната ти се ширят безчестие, глупост, пороци. Писателят трябва да съчувства еднакво на всички, но по природа да е изгнаник: само тогава може да съзира ясно нещата. Флобер винаги е заставал на страната на малцинствата, на страната на „бедуина, еретика, философа, отшелника, Поета“. През 1867 г. четирийсет и трима цигани разположили катуна си на Алеята на кралицата в Руан и събудили омразата на гражданите. Но Флобер много им се зарадвал и им раздал пари. Сигурно ви се иска да го погалите по главата за тоя жест. Ако е знаел, че ще си спечели одобрението на бъдещето, сигурно е щял да си задържи парите.