Фелисите е намирала утеха в събирането на „всякакви чудновати предмети“, свързани помежду си единствено от факта, че собственицата им милеела за тях. И Флобер е правел същото — скътвал е дреболии, пропити с дъха на миналото. Години след смъртта на майка си той често поръчвал да му извадят стария й шал и шапката и съзерцавайки ги, сядал да помечтае. Почти същото може да направи всеки, който влезе в лятната къщичка в Кроасе: безредно изложените вещи завладяват. Рисувани портрети, снимки, глинен бюст; лули, кутийка за тютюн, нож за отваряне на писма; мастилница във формата на жаба със зяпнала уста; златният Буда, който е стоял върху бюрото на писателя, без въобще да го дразни; кичур коса, естествено, по-рус, отколкото на снимките. Човек би могъл и да подмине два предмета, поставени в една странична преградка на шкафа: стъклената чаша, с която Флобер е отпил последната глътка вода малко преди да издъхне, както и бялата намачкана носна кърпа, с която е бърсал потта от челото си. Може би това движение на ръката е било последният му предсмъртен жест. Тези дреболии, които сякаш не допускаха мелодраматизъм и сълзливост, ме накараха да се почувствам така, все едно пред очите ми е умрял приятел. Стана ми малко неловко. Преди три дни стоях безучастно на брега, където бяха загинали мои близки другари. Може би това е предимството на сприятеляването с покойници: чувствата ти никога не охладняват.
И тогава го зърнах. Върху висок шкаф бе кацнал друг папагал. И той с лъскави зелени пера. Според пазачката и табелката на поставката именно това бе папагалът, който Флобер е взел от Руанския музей, за да напише „Чисто сърце“. Жената ми разреши да сваля от шкафа втория Лулу и аз го поставих върху една ниска витрина. Вдигнах стъкления му похлупак.
Как да сравниш два папагала, единият, вече идеализиран от спомена и метафората, а другият — натраплив кресливец? Отначало реших, че вторият не е истинският, най-вече защото беше по-смирен наглед. Главата му бе по-изправена, а изражението не така предизвикателно, както на онзи от болницата музей. После осъзнах заблудата си: в края на краищата Флобер не е имал възможност да си избира папагала, а този, вторият, който изглеждаше по-симпатичен за компания, също можеше да ти изопне нервите след няколко седмици съжителство.
Изразих съмнение относно автентичността му. Пазачката, много естествено, защити своя папагал и самоуверено отхвърли претенциите на болницата музей. Интересно дали някой знаеше истината. Запитах се дали друг освен мен отдава значение на това. Прибързано бях възвеличил първия папагал. Реших, че е въплъщение на писателския глас. Защо мислиш, че този глас може така лесно да се вмести в нещо, упрекна ме вторият папагал. Докато разглеждах вероятно фалшивия Лулу, слънцето надникна в този ъгъл на стаята и перата заблестяха в жълто. Върнах птицата на мястото й и си помислих: Сега съм на възраст, която Флобер така и не е достигнал. Звучеше нахално, тъжно и незаслужено.
Уцелва ли някога смъртта подходящия момент? Във всеки случай не и при Флобер, нито при Жорж Санд, която не е доживяла да прочете „Чисто сърце“. „Започнах тази новела само заради нея, да я зарадвам. Но тя умря, когато бях едва на средата. Така се случва с всичките ни мечти.“ Не е ли по-добре да не мечтаем, да не творим, за да избегнем разочарованието от незавършените книги? Може би като Фредерик и Делорие от „Възпитание на чувствата“ трябва да предпочетем утехата на неизживяното, насладата от очакването, та след години да си спомняме не сбъднатото, а някогашните копнения. Няма ли така животът ни да е по-подреден и безболезнен?
Когато се завърнах у дома, дублираните папагали продължиха да пърхат в съзнанието ми: единият дружелюбен и непресторен, другият — наперен и любопитен. Писах писма до разни учени с надежда да разбера дали е доказано кой е истинският. Направих занитване и до Френското посолство, и до редактора на пътеводителите „Мишлен“. Писах и на Дейвид Хокни. Разказах му за пътуването си и се поинтересувах бил ли е в Руан; любопитно ми беше дали е имал предвид един от двата папагала, когато е рисувал спящата Фелисите. Ако ли не, сигурно и той е взел за модел папагал от някой музей. Предупредих го за опасната склонност на този вид птици към посмъртно размножаване.
Надявах се скоро да получа отговори.
2
Хронология
I
1821
Ражда се Гюстав Флобер, вторият син на Ашил-Клеофас Флобер, хирург и главен лекар на болницата „Отел Дийо“ в Руан, и на Ан-Жюстин-Каролин Флобер, по баща Фльорио. Семейството се числи към преуспяващата средна класа на хората с професия и притежава няколко имота в околностите на Руан. Здрава, благодатна среда, просветени и умерено амбициозни родители.