Следващото му цвете не ме зарадва толкова. Гюстав тръгна на пътешествие из Бретан. Не бях ли права, като му вдигнах скандал? Три месеца! Нямаше и година, откакто се познавахме, цял Париж знаеше за нашата любов, а той предпочете да прекара три месеца в компанията на Дю Кан! Можехме да си спечелим славата на Жорж Санд и Шопен, ако не и по-бурна! Но Гюстав държеше да изчезне с онзи амбициозен катамит. Как да не направя сцена! Не беше ли това оскърбление за мен, опит да ме унижи? А отгоре на всичко, когато изразих чувствата си публично (защо да се срамувам от своята любов, ако трябва, насред претъпкана чакалня ще призная чувствата си), той каза, че аз него съм унижавала. Представяте ли си! Заряза ме и окото му не мигна! Върху последното писмо, което ми изпрати преди заминаването, написах Ultima. То, разбира се, не беше последното. Едва беше тръгнал да обикаля из онзи скучен край и да се превъзнася по пустеещи замъци и невзрачни църквички (цели три месеца!), и ето че му домъчня за мен. Заваляха писма с извинения, признания, молби да му отговоря. Такъв си беше. В Кроасе мечтаеше за горещите пясъци и проблясващите води на Нил; когато се озова край Нил, замечта за влажните мъгли и проблясващите води на Сена. Той всъщност не обичаше да пътува. Обичаше идеята за пътуването и спомена от него, но не и самото пътуване. За едно нещо съм съгласна с Дю Кан, който казваше, че ако остане на Гюстав да избира как да пътешества, той ще предпочете да лежи на дивана, а гледките да се редят пред него. Що се отнася до прочутата им обиколка из Ориента, Дю Кан (да, омразният Дю Кан, на когото не можеше да се разчита) твърдеше, че Гюстав прекарал повечето време в апатия и униние.
Но както и да е, докато е крачил из онзи скучен и затънтен край със своя зловреден спътник, Гюстав ми изпрати още едно цвете, откъснато от гроба на Шатобриан. Пишеше ми за спокойното море в залива Сен Мало, за розовото небе и благоухания въздух. Красиво звучи, нали? Романтичен гроб на скалист нос, където лежи великият покойник с обърната към морето глава, за да чува вовеки веков приливите и отливите; младият писател, у когото геният вече се разбужда, коленичи край гроба, загледан в бавно чезнещата руменина на вечерното небе, и както младите мъже имат навика да правят, размишлява за вечността, за тленната природа на живота и утехата на величието, после откъсва цвете, пуснало корен в праха на Шатобриан, и го изпраща на красивата си любовница в Париж… Можех ли да остана равнодушна към такъв жест? Не, разбира се. Но как да не забележа, че едно цвете, откъснато от гроб, придобива по-особен смисъл, когато се изпраща до някого, неотдавна написал думата Ultima върху друго писмо? Не можех също така да не забележа, че писмото е пуснато в Понторсон, който е на четирийсет километра от Сен Мало. Дали Гюстав не беше откъснал цветето за себе си, а после, след четирийсет километра, да му е омръзнало да го съхранява? Или пък го бе откъснал от друго място? Това ми хрумва, защото съм лежала до заразната душа на Гюстав. Дали не се е сетил малко късничко да направи този жест? Но кой може да устои на любовния жест, дори да е закъснял?
Моето цвете — онова, което си спомням най-добре от многото цветя — бях откъснала наистина от там, откъдето му казах. От парка на замъка Уиндзор. Това беше след трагичната ми поява в Кроасе, след унижението да не ме поканят, след грубостта, болката и потреса от всичко преживяно. Сигурно сте чули различни слухове. А истината е проста.
Налагаше се да го видя. Трябваше да поговорим. Не можеш да се разделиш с любовта си така лесно, както с фризьорката си. Гюстав не искаше да дойде при мен в Париж, тъй че аз отидох при него. Качих се на влака, но този път подминах Мант и стигнах чак в Руан. Наех лодка до Кроасе. Докато престарелият лодкар се бореше с течението, в душата ми се бореха страх и надежда. Спряхме край прелестна ниска бяла къща в английски стил. Стори ми се приветлива. Скочих на брега и побутнах желязната портичка; по-навътре не ме допуснаха. Гюстав не пожела да ме покани. Някаква стара вещица, която се появи откъм обора, ме отпрати да си вървя. Той не желаеше да ме вижда там; все пак благоволи да се срещнем в хотела. Моят Харон подкара обратно своята ладия. Гюстав щеше да дойде сам, с параходче. По реката ни задмина и пристигна преди мен. Това беше и фарс, и трагедия. Отидохме в хотела ми. Говорех му, но той не ме слушаше. Убеждавах го какво щастие можем да постигнем заедно. Тайната на щастието, каза ми той, била в това да си вече щастлив. Не разбираше страданието ми. Прегърна ме с обидна сдържаност. Посъветва ме да се омъжа за Виктор Кузен.