Разбира се, Гюстав още от самото начало често ме унижаваше. Не ми позволяваше да адресирам писмата си лично до него. Трябваше да ги изпращам чрез Дю Кан. Не ми разрешаваше да го посещавам в Кроасе. Не биваше да се срещам с майка му, макар че всъщност веднъж се запознах с нея в Париж, на улицата. Случайно узнах, че мадам Флобер смята поведението на сина си към мен за отвратително.
Той и по други начини ме унижаваше. Лъжеше ме. Злословеше по мой адрес пред приятелите си. Бог ми е свидетел, присмиваше се на повечето ми творби. Преструваше се, че не знае колко окаяно бедна съм. Хвалеше се с това, че в Египет пипнал болестта на сладострастието от някаква куртизанка, която струвала само пет су. Отмъсти ми най-жестоко пред очите на целия свят, като на страниците на „Мадам Бовари“ се подигра с един печат, който му бях подарила в знак на обич46. Той, който твърдеше, че изкуството трябва да е безпристрастно!
Нека да ви разкажа как точно ме унижаваше Гюстав. В началото на нашата любов си разменяхме подаръци — дребни сувенири, често нищожни сами по себе си, но сякаш въплътили същността на този, който ги поднася. Месеци, ако не и години той се любуваше на чифт мои пантофки, които му подарих; по-късно сигурно ги е изгорил. Веднъж ми изпрати преспапие, което бе стояло на бюрото му. Много се трогнах; стори ми се, че това е най-прекрасният подарък от един писател за друг: тази тежест, която бе затискала листовете с неговата проза, сега щеше да предпазва от разпиляване моите стихове. Може би навремето често съм говорила за този подарък, може би твърде спонтанно съм изразила благодарността си. Ето какво ми каза той: не му било жал да се раздели с преспапието, защото си имал друго, което му вършело същата работа. Искала ли съм да знам как изглежда другото? Ако държиш да ми кажеш, отвърнах. Новото му преспапие, осведоми ме той, било парче от мачта, по-точно от бизан. Разтвори ръце да ми покаже колко е огромно. Баща му го бил измъкнал с помощта на форцепса за израждане от задника на някакъв стар моряк. Морякът — не спираше Гюстав, сякаш това бе най-прекрасната история, която е чувал от години — се зарекъл, че няма представа как парчето от мачта е попаднало там. Отметна назад глава и се заля от смях. Най му било интересно как тогава са разбрали, че парчето се е отчупило от задната мачта, наречена бизан.
Защо ме унижаваше така? Мисля, че причината не се дължеше, както често се случва в любовта, на раздразнението от онези мои качества, които първоначално го възхитиха — жизнерадост, свободолюбие, еманципираност. Не беше така, защото се показваше като един недодялан мечок от самото начало, дори когато беше влюбен до уши. Ето какво има още във второто му писмо:
„Погледна ли свещ, сещам се за гробове; при вида на гола жена си представям скелета й.“ Това не са обичайните за един любовник признания.
Бъдещите поколения вероятно ще предпочетат лесния отговор: презирал ме е, защото съм била достойна за презрение; и след като е велик гений, значи преценката му е точна. Но не беше така, никога не е толкова просто. Гюстав се боеше от мен, ето защо проявяваше жестокост. Страхът му бе и разбираем, и непонятен. Разбираем, понеже беше онзи страх, който много мъже изпитват от жените — плашат се, че са съвършено ясни на любовниците си (или на съпругите си).
Някои мъже така и не порастват: искат жените да ги разбират и затова споделят с тях всичките си тайни; а усетят ли, че жените добре са ги опознали, намразват ги тъкмо заради това.
Но което е по-важно, Гюстав се плашеше от мен, защото го беше страх от себе си. Опасяваше се да не ме обикне твърде силно. Не беше просто боязън, че ще нахлуя в кабинета му, ще наруша усамотението му; ужасяваше се, че мога да завладея сърцето му. Беше жесток, защото искаше да ме пропъди, а това желание се дължеше на страха, че ще бъде обсебен от любовта си. Ще ви доверя тайното си убеждение, че Гюстав несъзнателно ме възприемаше като олицетворение на живота и срамът, че не желае да ме приеме, го караше още по-упорито да ме отблъсква. Е, кажете, къде е тук моята вина? Обичах го; какво по-естествено, че се стремях той да изпита насладата на ответното чувство. Та аз не се борех само за себе си, а и заради него! Не разбирах защо не си позволява да дари някого с любов. Той твърдеше, че има три предпоставки за щастието — глупостта, егоизма и доброто здраве, — а у него налице била със сигурност само втората. Спорих, борих се, но Гюстав искаше да повярва, че щастието е невъзможно; това му носеше някаква странна утеха.
46
„Освен камшика с дръжка от позлатено сребро Родолф беше получил печат с девиз «Amor nel cor»… Но тия подаръци го унижаваха. Някои от тях той отказа; тя настоя и Родолф накрая се подчини, като я намираше тиранична и много заробваща.“ Г. Флобер. Избрани творби, т. I, с. 200. — Б.пр.