Дали оживена от изневярата, жената не става по-желана от съпруга си? Не, нито повече, нито по-малко. Включително и това имах предвид, като ви казах, че не беше покварена. Проявявала ли е боязливото покорство, което според Флобер е присъщо на невярната съпруга? Не. Дали и тя като Ема Бовари след време не е „открила в прелюбодеянието теготата на брака“? Не сме говорили за това. (Бележка: Първото издание на „Мадам Бовари“ съдържа „теготата на своя брак“. В изданието от 1862 г. Флобер възнамерявал да изпусне „своя“ и така да подсили жлъчността на израза. Но Буйе го посъветвал да бъде по-предпазлив — изминали са само пет години от процеса, — тъй че притежателното местоимение, което подвежда под отговорност само Ема и Шарл, останало в изданията от 1862 и 1869 г. Чак през 1873 г. Флобер го зачеркнал и по-общото обвинение най-сетне било огласено.) Може би е разбрала, че изневярата, както казва Набоков, е най-баналният начин да се издигнеш над баналното? Едва ли, Елън не боравеше с такива категории. Тя не се държеше предизвикателно, не демонстрираше осъзната свобода; просто беше поривиста, спонтанна, буйна, необуздана. Може би и аз съм виновен; вероятно прощаващите и сляпо влюбените са по-дразнещи, отколкото предполагат. „Най-голямото изтезание след невъзможността да живееш с тези, които обичаш, е принудата да живееш с тези, които не обичаш.“ (1847)
Елън едва надвишаваше метър и петдесет; имаше широко лице с гладка кожа и лесно се изчервяваше; очите й, както вече споменах, бяха синьозелени; носеше дрехите, които тайнственият безжичен телеграф на женската мода обявяваше за актуални; смееше се непринудено; често се нараняваше; беше стихийна. Хукваше към някое кино, макар и двамата да знаехме, че е в ремонт. Тръгваше на зимна разпродажба през юли. Заминаваше да погостува на братовчедка, чиято картичка от Гърция пристигаше на другата сутрин. В тези нейни постъпки имаше някаква внезапност, която издаваше нещо повече от любовна страст. Във „Възпитание на чувствата“ Фредерик обяснява на мадам Арну, че е направил Розанет своя любовница „от отчаяние, както човек се самоубива“. Това, разбира се, е ловко оправдание, но е правдоподобно.
Тайният живот на Елън прекъсна, когато се родиха децата, и пак се възобнови, щом тръгнаха на училище. Случваше се някой временен приятел да ме дръпне настрана. Защо хората смятат, че искаш да узнаеш всичко? Или по-скоро защо мислят, че още си живееш в блажено неведение? Не разбират ли, че обичта е безпощадно любопитна? И защо тези временни приятели никога не пожелават да те осветлят по по-важния въпрос: че вече не си обичан? Усъвършенствах се в отклоняването на разговори — заявявах например колко по-общителна от мен е Елън или намеквах, че лекарската професия винаги е привличала клеветниците, или пък питах: „Чете ли какви страшни наводнения имало във Венецуела?“ В такива случаи, макар и неоснователно може би, усещах, че съм нелоялен към Елън.
Бяхме по своему щастливи; има такъв израз, нали? Колко щастие включва това „по своему“? Звучи малко нелогично, като „доста уникални“, но си е установена фраза и като не виждам друга, по-подходяща… Вече ви казах, че не харчеше безогледно. И двете съпруги на Шарл Бовари (хората забравят, че той се е женил два пъти) стават жертва на парите. Жена ми не беше такъв случай. Нито пък, доколкото знам, приемаше някакви подаръци.
Бяхме щастливи; бяхме нещастни; бяхме по своему щастливи. Осъдително ли е отчаянието? Не е ли то естествено житейско състояние след определена възраст? Сега е обзело мен. Преди пък — нея. След като ти се случи едно-друго, какво ти остава, освен да изживяваш нещата повторно и да крееш? Кой има желание да продължава така? Може би особняците, религиозните и (понякога) хората на изкуството — с една дума, тези, които имат измамна представа за себе си. Меките сирена се разтичат, другите се втвърдяват. Но всички плесенясват.
Налага се да си послужа с някои хипотези. Ще пусна в ход въображението си (това не съм го предвиждал, като ви обещах една чиста и неподправена история). Не сме говорили за тайния й живот, така че трябва сам да си проправям път към истината. Елън наближаваше петдесет, когато я налегнаха настроенията (не ме разбирайте погрешно: винаги се е радвала на добро здраве, а менопаузата прекара бързо, почти неусетно). Беше имала съпруг, деца, любовници, работа. Децата вече бяха напуснали дома ни; съпругът си оставаше същият. Имаше приятелки и както се казва, интереси; макар че за разлика от мен не бе отдадена на някакво страстно влечение към покоен чужденец, което да я крепи. Беше пътувала доста. Нямаше неосъществени амбиции (макар че „амбиции“ според мен е твърде силна дума за поривите, които ни подтикват да вършим едно или друго). Не беше религиозна. Защо да продължавам?