„Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Трябва да си достоен за участта си, което ще рече — невъзмутим като нея. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Елън не изповядваше тази религия. Защо бе нужно? Заради мен ли? На отчаяните винаги им се говори да потискат егоизма си, да мислят първо за другите. Струва ми се нечестно. Защо да ги натоварваме с отговорността за чуждата съдба, когато собствената им вече ги смазва?
А може би има и нещо друго. Някои хора с възрастта, изглежда, добиват увереност за собствената си значимост. Други пък стават по-несигурни. Не е ли излишно моето съществуване? Нима обикновеният ми живот не е резюмиран, повторен и по този начин обезсмислен от малко по-интересния живот на някой друг? Нямам предвид, че трябва да жертваме себе си заради онези, които ни се струват по-интересни. В това отношение животът прилича малко на четенето. Както вече казах, не е ли безпредметно да се чете, ако размислите и чувствата, които събужда у нас една книга, се съдържат (заедно с още други) в прочита на професионалния критик? Работата е там, че този прочит си е лично твой. И така, защо да изживяваш живота? Защото си е лично твой. Но ако след време подобен отговор престане да ти звучи толкова убедително, тогава какво?
Не ме разбирайте погрешно. Не казвам, че тайният живот на Елън я доведе до отчаяние. Ей богу, животът й не е поучителна приказка; нито нейният, нито нечий друг. Искам просто да кажа, че както тайният й живот, така и отчаянието й обитаваха онова скривалище в сърцето й, до което нямах достъп. Не можех да надзърна там. Дали съм се опитвал ли? То се знае. Не се изненадах, когато я налегнаха настроенията. „Глупостта, егоизмът и доброто здраве са трите предпоставки за щастието… макар че няма ли я глупостта, другите не вършат работа.“ Моята жена можеше да се похвали единствено с добро здраве.
Става ли животът по-хубав? Онази вечер по телевизията зададоха този въпрос на поета лауреат Джон Бетджеман. „Единственото хубаво нещо днес е стоматологията“, отговори той; нищо друго не му дойде наум. Старчески предразсъдъци? Не съм съгласен. Когато си млад, смяташ, че възрастните се оплакват от израждането на живота, защото така им е по-лесно да умрат без съжаление. Поостарееш ли, започваш да се дразниш, че младежта се въодушевява от най-дребните постижения — от изобретяването на нов вид клапа или зъбчато колело, — но затова пък нехае за повсеместната варварщина. Не твърдя, че нещата са се влошили; просто искам да кажа, че и да се влошат, младите въобще няма да забележат. Старото време беше хубаво, защото тогава бяхме млади и не подозирахме колко невежа е младостта.
Става ли животът по-хубав? Ще ви кажа моя отговор, моя еквивалент на стоматологията. Единственото много хубаво нещо в днешния живот е смъртта. Вярно, че все още има възможност животът да се усъвършенства. Но се сещам за всички онези покойници от деветнайсети век. Смъртта на писателите не е по-особена; само че е описана. Представям си Флобер проснат на дивана, поразен от… кой може да каже от какво след толкова години? Епилепсия, апоплексия или сифилис, или някаква злокачествена смесица от трите? И все пак Зола нарича смъртта му une belle mort. Да бъдеш размазан като насекомо под палеца на великан. Мисля си за последния делириум на Буйе, който трескаво съчинява нова пиеса и заявява, че трябва да я прочетат на Гюстав. Мисля си за бавния залез на Жюл дьо Гонкур: отначало започва да се запъва на съгласните, после „с“-то се превръща на „т“ в устата му; забравя заглавията на собствените си книги; сетне „мършавата маска на безумието“ (думи на брат му) пада върху лицето му; предсмъртни видения и панически крясъци, и цяла нощ „скрибуцащи хрипове — като че трион стърже по мокро дърво“ (пак думи на брат му). Сещам се и за Мопасан, когото същата болест погубва бавно; закарват го в усмирителна риза до санаториума на д-р Бланш, който дълго забавлява парижките салони с новините за своя знаменит клиент. Бодлер, и той умира така жестоко — лишен от говор, продължава да спори с Надар за съществуването на Бог, като безмълвно сочи залеза. След ампутирането на десния му крак Рембо постепенно губи чувствителност в останалите си крайници и същевременно погубва своя гений, решава и него да ампутира — Merde pour la poésie!.48 Доде пък „крета от четирийсет и пет до шейсет и пет“ с размекващи се стави, неспособен да бъде забавен и остроумен дори за една вечер без пет инжекции морфин, изкушаван от мисълта за самоубийство… „Но човек няма право.“