Камий Рожие, художникът, който живеел в Бейрут, му казвал Фолбер. „Схващаш ли тънкостта на шегата?“ — писал на майка си Гюстав. (А в какво се състои шегата? Вероятно в двуезичното изразяване на Флоберовата представа за себе си: Рожие всъщност го е наричал „Луда Мечка“.)52
И Буйе започнал да му вика Фолбер. В Мант, където се срещал с Луиз, имало едно кафене „Фламбер“. Случайно съвпадение ли е всичко това?
Определете степента на техническите затруднения при строго спазване на авторовите ремарки („Замъкът на сърцата“, VI д., VIII сц.):
Гърнето, чиито дръжки са се превърнали в криле, литва навъзбог и се обръща с дъното нагоре; расте, расте и накрая затуля небето над целия град, а зеленчуците, падащи от него — моркови, репи и праз, — увисват във въздуха и засияват като лъчисти съзвездия.
Разтълкувайте следните предсказания на Гюстав Флобер:
а. (1850 г.) „Струва ми се почти невъзможно Англия да не завладее Египет в най-скоро време. Аден е вече задръстен с войските й. Колко му е, преминават Суец и една прекрасна сутрин Кайро осъмва почервенял от мундирите им. Вестта ще стигне във Франция след две седмици и ние ще зяпнем от изумление. Помнете ми думите.“
б. (1852 г.) „Докато човечеството прогресира, индивидът деградира. Щом всичко се свежда до икономическа равносметка на интересите, няма място за добродетели. За какви пластични изкуства ще говорим, когато природата е тъй заробена, че е изгубила първоначалните си форми? А междувременно нещата стават все по-неясни.“
в. (1870 г., в навечерието на Френско-пруската война) „Това ще означава възраждане на расовите конфликти. Няма да мине и век, когато милиони ще загинат наведнъж. Изтокът срещу Запада, старият свят срещу новия. Защо не?“
г. (1850 г.) „От време на време разгръщам някой вестник. Струва ми се, че се въртим шеметно. Танцуваме, ала не на ръба на вулкан, а върху дървеното клекало на стар клозет, което май е доста изгнило. Скоро ще се продъни и обществото ще цамбурне в лайната си от деветнадесет века. Каква врява ще настане, каква олелия!“
д. (1871 г.) „Интернационалите са йезуитите на бъдещето.“
15
А папагалът…
А папагалът? Трябваха ми, кажи-речи, две години, за да изясня случая с препарирания папагал. Писмата, които разпратих след първото си завръщане от Руан, не ми помогнаха с нищо; на някои от тях дори не получих отговор. Сигурно са ме взели за вманиачен и изперкал самозван литератор, който разчепква дреболии и полага жалки усилия да се прослави. Но в действителност младите са по-откачени от възрастните — много по-големи егоисти са, особняци и… самоубийци. Цялата работа идва от пресата, която е по-благосклонна към тях. Ако някой прекрати живота си на осемдесет, седемдесет или дори на петдесет и четири, това минава за старческо слабоумие, депресия след менопаузата или последен изблик на дребнаво слабоумие, с цел да се предизвика чувство за вина у околните. Но когато двайсетгодишен младеж посегне на живота си, това се смята за възвишен протест срещу всичко еснафско, възприема се не само като проява на смелост, но и като нравствен и социален бунт. А кой да живее? Старците вместо нас. Това си е чиста проба маниащина. Казвам го като лекар.
Щом сме подхванали тази тема, тук е мястото да кажа, че предположението за самоубийството на Флобер също е безумие. Налудничаво хрумване на някакъв руанец, който се нарича Едмон Льоду. Този фантазьор се появява на два пъти в биографията на Флобер; и двата само за да пуска клюки. Първото му неприемливо твърдение е, че Флобер наистина е бил сгоден за Джулиет Хърбърт. Льоду заявява, че е видял екземпляр от „Изкушението на свети Антоний“ със следното посвещение на Джулиет, написано от Гюстав: A ma fiancée. Чудно как го е видял в Руан, а не в Лондон, където е живеела Джулиет. Интересно как никой друг не е попаднал на този екземпляр. И защо не е оцелял? Странно, че Флобер така и не споменава никъде за този годеж. Да не говорим, че подобна постъпка противоречи изцяло на житейските му планове.
Парадоксално е и другото злословие на Льоду — за самоубийството, което също е в противоречие с житейските възгледи на писателя. Чуйте го: „Нека проявяваме смирението на ранените животни, които се свират в някоя дупка и страдат мълчаливо. Светът е пълен с хора, които реват срещу Провидението. Човек трябва да избягва такива прояви, дори само от едното благоприличие.“ Ето го и онзи цитат, който дреме в съзнанието ми: „Хората като нас трябва да изповядват религията на отчаянието. Като си повтаряш «Това е то, това е то!» и съзерцаваш черния трап пред краката си, запазваш спокойствие.“ Такива думи не може да произнесе един самоубиец, а само човек, комуто стоицизъм е така дълбоко присъщ, както и песимизмът. Ранените животни не се самоунищожават. Пък и щом разбереш, че взирането в черния трап носи успокоение, защо да скачаш в него? Може би там й беше грешката на Елън — не бе способна да погледне в черния трап с широко отворени очи. Само често надзърташе в него. Един бегъл поглед я довеждаше до отчаяние, а отчаянието я подтикваше да си търси развлечения. Някои се вторачват в трапа, други не го и поглеждат. Онези пък, които непрестанно надзъртат в него, биват неудържимо теглени надолу. Тя отмери дозата безпогрешно — това, изглежда, бе единственият случай, в който съжителството с лекар й помогна.