Льоду представя самоубийството по следния начин: Флобер се е обесил в банята си. Вярно, звучи по-правдоподобно, отколкото да каже, че го е хванал ток от хапчета за сън. Но ето какво всъщност се е случило: Флобер е станал от леглото си, потопил се е във ваната с гореща вода, после е получил апоплектичен удар и едва се е дотътрил до дивана в кабинета. Малко преди да издъхне, е дошъл лекарят, който по-късно е издал смъртния акт. Така именно е станало. Край на историята. Първият биограф на Флобер е разговарял с въпросния лекар и той е потвърдил това. Версията на Льоду предполага следния ред на събитията: Флобер се потапя в горещата вана, обесва се по необясним до ден-днешен начин, после излиза от ваната, скрива въжето и залитайки, се добира до кабинета. Стоварва се на дивана и когато лекарят пристига, той с последни издихания сполучливо докарва симптомите на мозъчен удар. Ама че хумореска! Казват, че няма дим без огън. Боя се, че все пак има. Едмон Льоду е съвършен пример за произволна пушилка. Но кой е всъщност тоя Льоду? Изглежда, никой не го знае. Не е бил авторитет в която и да е област. Той е една кръгла нула. Съществува само като разпространител на две лъжи. Може навремето някой от семейство Флобер да му е навредил (дали пък Ашил не е предприел неуспешен опит да излекува мазола му?) и по този начин той да си отмъщава ефикасно. Защото това означава, че малко книги за Флобер могат да завършат без коментар на твърдението за самоубийство, неизменно последван от опровержение. Както виждате, тук отново се получава същото. Пак дълго отклонение, пропито с явно негодувание, което не влияе плодотворно. А уж възнамерявах да пиша вече за папагалите. Добре поне, че Льоду е нямал становище по този въпрос. Но аз имам. И не само становище. Както споменах, тази загадка ми отне близо две години. Не, хайде да не се изхвърлям — по-точно изминаха две години от възникването до изясняването на проблема. Един от учените, на които писах (страхотен сноб!), дори намекна, че този въпрос изобщо не представлявал интерес. Така де, човекът трябваше да си брани територията. Между другото, някой ми спомена Люсиен Андрийо.
Реших да не му пиша; в края на краищата писмата, които бях изпратил до момента, не пожънаха голям успех. Затова пък през лятото се вдигнах и отидох в Руан — беше август 1982 г. Отседнах в грандхотел „Дю Нор“, който е в непосредствена близост с градския часовник. В ъгъла на стаята ми минаваше зле изолирана канализационна тръба — на всеки пет-шест минути тя затрещяваше, като че ли поемаше отпадъчните води на целия хотел. След вечеря се проснах на леглото и се заслушах в спорадичните шумове от прочистването на галски черва. После градският часовник оповести времето с тенекиени удари, отекващи все едно в гардероба ми. Чудех се какви ли са шансовете да заспя. Опасенията ми не се оправдаха. След десет минути канализационната тръба утихна; и часовникът не се обади повече. Денем той може да е туристическа атракция, но руанци тактично изключват звуковия механизъм, когато гостите на града се мъчат да заспят. Лежах по гръб в мрака и си мислех за папагала на Флобер. За Фелисите той е бил гротесково, но логично превъплъщение на Светия дух; за мен беше пърхащ, неуловим образ на авторовия глас. В предсмъртния час на Фелисите папагалът, вече гигантски, влетява при нея, за да я отведе в Рая. Докато се унасях, се питах какви ли сънища ще сънувам.
Не бяха населени с папагали. Пак сънувах онази гара. Трябва да се прекачвам в Бърмингам по време на войната. В далечината влакът вече потегля от края на перона. Куфарът претрива прасеца ми. Отстрани черни вагони. Сумрачна гара. Разписание, което не мога да разчета, цифрите се размазват пред очите ми. Отникъде надежда; няма повече влакове; пустош, мрак.