— Нашият е истинският — повтори безпричинно пазачът на излизане. Сякаш си бяхме разменили ролите: сега той се нуждаеше от уверения, не аз.
— Сигурен съм, че сте прав.
Но не бях сигурен. Отидох в Кроасе и снимах другия папагал. И той се беше снабдил с музейния печат. Съгласих се с пазачката, че нейният папагал е истинският, а птицата от „Отел Дийо“, дума да няма, е един фалшификат.
Следобед отидох на гробището. „Добродетелта започва от омразата към буржоата“, писал е Флобер; и въпреки това е погребан сред най-знатните руански фамилии. При едно от пътуванията си до Лондон посетил гробището в Хайгейт, което му се сторило много спретнато. „Тия сигурно са умирали с бели ръкавици.“ Покойниците в руанското гробище са с фракове и ордени, погребват ги с конете, кучетата и английските гувернантки.
Гробът на Гюстав е малък и скромен, но в това обкръжение нямаш чувството, че е творец и антибуржоа, а по-скоро буржоа неудачник. Облегнах се на оградата на семейната гробница — дори и покойниците могат да притежават собственост — и извадих своя екземпляр на „Чисто сърце“. В началото на IV глава Флобер е описал съвсем накратко папагала на Фелисите: „Той се наричаше Лулу. Тялото му беше зелено, крилата му розови по края, челото синьо, а шията златиста.“ Сравних двете снимки. И двата папагала бяха със зелени телца, и двата с розово по края на крилата. Вярно, че розовото върху руанския претендент беше малко повече от описаното, но пък синьото чело и златистата шия несъмнено бяха заимствани от него. Папагалът от Кроасе беше оцветен точно обратното — със златисто чело и синкаво-зелена шия.
Значи работата беше ясна. Въпреки това позвъних на мосю Люсиен Андрийо и в общи линии му обясних какво ме вълнува. Покани ме у дома си на следващия ден. Докато ми диктуваше адреса — на улица „Лурдин“, — си представях къщата, от която говореше, солидна буржоазна къща на учен Флоберист. На покрива на мансардата имаше кръгло прозорче, розови тухли и орнаменти в стил „Ампир“; вътре — хладна деловитост, остъклени библиотеки, лъснат под и пергаментови абажури. Надуших мъжка миризма, като в изискан клуб.
Моята набързо съградена и подредена къща нямаше нищо общо с действителността, тя беше плод на мечтите ми. Истинската къща на изследователя на Флобер беше отвъд реката, в южната част на Руан, занемарен квартал, където сред еднообразните нанизани къщи от червени тухли са се сврели дребни предприятийца. Из тия улички камионите изглеждат огромни. Има малко магазини и почти същия брой кръчми. Една от тях предлагаше телешки глави като специалитет на заведението. Точно преди улица „Лурдин“ е поставена табела, сочеща към руанската кланица.
Мосю Андрийо ме чакаше на прага. Беше възрастен дребен човек със сако от туид, шапка от туид и пантофи от туид. На ревера му бяха закачени три ордена. Свали шапка, ръкува се с мен, а после пак я нахлупи. Обясни ми, че лесно простивал без шапка дори през лятото. И вътре не я свали. Някои ще решат, че това е особнящина, но не и аз. Нали съм лекар.
Съобщи ми, че е на седемдесет и седем години и е секретар на Дружеството на приятелите на Флобер — бил най-старият член в това дружество. Седнахме един срещу друг на една маса във вестибюла, чиито стени бяха окичени с всевъзможни украшения: възпоменателни декоративни чинии, медальони с лика на Флобер, рисунка на Градския часовник от самия мосю Андрийо. Беше тясна, задръстена стая с необичайна атмосфера: едно по-спретнато подобие на стаята на Фелисите или Флоберовата лятна къща. Домакинът ми посочи свой шаржов портрет, рисуван от приятел; беше изобразен като каубой, затъкнал в джоба на бедрото си голямо шише калвадос. Трябваше да попитам какво е подтикнало художника да направи такава страховита карикатура на моя благ, доброжелателен домакин. Но не питах, ами извадих труда на Инид Старки „Флобер: израстването на майстора“ и му показах портрета на заглавната страница.
— C’est Flaubert, ça? — попитах аз, че да съм напълно сигурен.
Човекът се позасмя.
— C’est Louis Bouilhet. Oui, oui, c’est Bouilhet.
Явно, че въпросът не му се задаваше за пръв път.
Уточнихме още една-две подробности, а после му споменах за папагалите.
— Ааа, папагалите. Те са два.
— Да. Знаете ли кой е истинският и кой подправеният?
Старецът пак се засмя.
— Музеят в Кроасе е бил създаден през хиляда деветстотин и пета — отвърна той. — Годината, в която съм роден. С една дума, не съм бил свидетел на учредяването му. Събрали каквото намерили… тъй де, видели сте. — Кимнах. — Не е било бог знае колко. Много вещи били разпръснати. Но уредникът решил, че има начин да се сдобият с една от тях, а именно с папагала на Флобер. С Лулу. Тъй че отишли в Природонаучния музей и казали: „Може ли да ни върнете, ако обичате, папагала на Флобер. Трябва ни за колекцията в лятната му къща.“ — „Дадено — рекли в музея, — елате.“