Чудомир
Папай, Филчо!
Какво да ти разправям бе, момче? Гледай ме и не питай. Кашлица и сиромашия не могат да се скрият.
Не върви, Маленчо, не върви, батьовото! Девет занаята имам, ама виж ме на какво приличам. Каквото съм захванал, все нищо не излиза накрая. Понякога седя и си мисля: или аз съм нещо отхапан в мозъка, или хората са лоши, и намирам, че и едното е вярно, и другото е вярно. Едно време кака Мита се хванала на бас с чичо Кольов Гергя за червено яйце. Малки били и двамата. Кака Мита ме носела из двора и ме дункала да не плача. Минал Герги чичов, подал й един костелив орех, поела го тя и той изведнъж:
— Ядец!
Стреснала се кака, рекла да плесне с ръце, изпуснала ме и тиквата ми издумтяла на коравата земя. Не се пукнала, да речеш, а само едно рогче ми изскочило на темето, ама — природни явления! Отгде да знаеш дали не съм се повредил малко тогава.
От друга страна, и нашите хора не са цвете ха! На свой човек не дават да се издигне. Щръкне ли му малко главата над тях, ще правят, ще струват, ще му я приведат да се сниши и надолу да гледа.
Пък да го използват, да го измамят, да го излъжат — няма други като тях.
И всички са такива — от Готя Голото до мама. Като се ожених и отделих от старите, имах само един кон и една каручка. Туй ли да захвана, онуй ли, па почнах да превозвам пътници.
Зимно време нашенци, значи, до града и обратно, а лятно време гости на баните. Хубаво, ама нали лоша природа са нашите селяни, брате? Тръгна ли за града, да речем, с двамина, когото стигна из пътя, все мята ръка и вика:
— Филчо, качи ме, чичовото, да се повозя без пари, че съм си убол петата и куцам!…
— Повози ме мъничко, лелин Филчо, че ми се е уседнал кръстът снощи, като товарихме чували на воденицата.
— Да се метна малко отзаде, баджанак? Прав ще стоя!…
И аз качвам този, товаря онзи, докато се препълни каруцата по сватбарски и конят почне да плете крака.
Към града тъй, на връщане пак така и дойде ли време да слизат, изгледам им гърбовете и нито пазарените плащат, нито непазарените.
— Тя не става тъй тая работа — си рекох един ден, — ама дорде не е умрял конят, да взема да го продам.
Продадох го бе, продадох и него, и каручката и си отворих дюкянче. Бакалийка, знаеш, дребосък — туйцък-онуйцък. Дадох си всичките парици на един евреин за стока, а той ми отпусна кредит за още толкова.
„Гледай човек — мисля си. — Друга вяра, ама на̀ — и сърце има, и душа му дал господ в изобилие. Не прилича на нашите главанаци, дето все гледат как да те използват и запилеят. Не ме знае, не ме познава — и трак! — пет хиляди кредит!“
Почнах аз полека-лека търговийката, ама нали ме начоголиха пак като кучета умрял кон тия пусти близки и роднини! Нали се зареди вересия след вересия!
— Дай, Филчо! Претегли ми, чина, три гранчета от синия сулан, че ми не достига за вътък. И една макара ми дай, па ги забележи, че като си дойде довечера чичо ти, ще ти ги плати.
— Дай, свате, една кутия цигари и кибрит и ги драсни на тефтеря, че нямам дребни!
— Капни ми, баба, мъничко шарланец, че изгоря лукът на огъня, и като ми снесе кокошката, ще ти ги донеса топлички, топлички!
Наплесках тефтеря аз от кора до кора с вересии и не мога да събера пари ни за погашение на евреина, ни за брашно вкъщи.
Ликвидация, значи, фалимент!
Не щеш ли един ден дойде и той.
— Добре дошъл!
— Добре намерил!
Посрещнах го, поканих го и той все весел, все засмян и ни дума за парите.
Спомних му аз изотдалеч, пооплаках му се, а той:
— Дребна работа — вика, — няма значение за мене. Аз — вика — парите не ги смятам за нищо.
„Виж — мисля си — сърце, виж душа в изобилие!“
— Това — казва — не е важно, ами като на приятел искам да ти поверя една тайна. Един мой роднина — вика — манифактурист фалира. Като фалира — вика, — човещина, знаеш, скрил си малко стока у познати в махалата. Хубаво, ама кредиторите подушили и го дебнат. Дебнат го, значи, и е натясно. Иска да я продаде в града, а не може, че ще го хванат и ще му я вземат. Оплака ми се, че иска на всяка цена да се отърве от нея. Памук — вика, — фино нещо! Прежда № 14. Тъкмо за тебе. В село ще я продадеш — вика — като топъл симид за една неделя. Ако можеш — вика — да събереш 5000 лв., ще вземеш всичката. За останалите ще почака. Келепир — вика — рядък случай! Да има как, аз ще го взема, но в града е опасно. Помисли си — вика — и да не се бавим. На сто триста печалба ще имаш.
Бря, ами сега! Изпуща ли се такова нещо! Помислих, помислих, че като се разтичах, като се разплаках, разхленцах пред баща, пред братя, чичовци, вуйчовци — събрах с голяма мъка сумата, подписах полици, метнахме се на чичовата Дончова каруца и хайде в града. Стигнахме по тъмно и спряхме пред една порта в еврейската махала. Дадох му парите, слезе той и ми рече: