— Аз — вика — ще вляза да му ги броя, ще приготвя чувалите и ще ти дам знак да дойдеш да пренасяме стоката, а сега стой тука и гледай да не ни следи някой. Стой — вика — и гледай нагоре и надолу!
Стоях, брате, чаках, озъртах се, почна да се съмва, а няма ни евреин, ни стока, ни дяволи. Разбрах, че ме е излъгал. Имах да му дължа 5000, усетил човекът, че няма да мога да му ги платя, и измислил тази история с памука. Прибра си парите, и толкоз.
Слязох от каруцата, обърнах коня, пих една студена вода и се заклатих като отровено куче из чаршията. Вървя и нали нищо не виждам отпреде си, препънах се по едно време в една купчина ряпа.
— Не я ритай, не я ритай — обади се стопанинът, — ами си купи да видиш какво нещо е! Прясна стока е, като шекер се топи в устата и не люти много.
— Как я даваш? — питам ей тъй, колкото да реча нещо.
— Левче — вика, — левче килото. Без пари нещо.
— Ами ако взема всичката?
— Ако я вземеш — вика, — ще ти я отстъпя по осемдесет стотинки.
Имах в себе си някой и друг лев. И тъй зло, мисля си, и инак зло, ами я да я купя тая пущина, па може от нея да ми потръгне напред. Дадох му по шейсет стотинки на килото, пазарихме я, натоварих я и, срам не срам, от манифактурист станах търговец на ряпа! Поех обратно! Като минах край Тунджа, измих я, подредих я и още от края на селото се провикнах:
— О, ряпа, ооо! Сиромашки кашкавал!
Развиках се, батьовото, ама нали проклета природа селска! Да беше някой от града, другоселец да беше, такава хубава ряпа за един час щеше да я продаде по два лева килото. Ама нали съм аз! Нали е „наш Филчо“! Най-напред се показа Деша Загубанкина с кошница в ръка и щом я видя, чумоса ме и рече:
— Ууу, той бил Филчо! Дано те порази, дано! Аз мислех, че е зарзаватчията.
И се връща назад.
След нея излезе Миндил Данка Копанкина:
— Мари, дано пуст, дано, той бил наш Филчо!
Дойде, порови я, погледа я и си продължи пътя.
— Добре де — викам, — хайде Филчо е ваш, ама ряпата, като не е ваша, защо си не купите, а? Защо бягате?
Мина след тях клисарят, взе си една за мезе без пари, мина попът, и той мушна в джобовете си и отиде да ги опитва в кръчмата, че като кипнах, че като извих каруцата, та я закарах в Джанков вир, тръснах всичката ряпа в най-дълбокото й:
— На̀ ви — рекох — ряпа! На̀ ви търговия. На̀ ви „наш Филчо“!
Зарязах оттогава и дюкян, и всичко, отървах се и ми олекна.
Та ти казвам, батьовото, и свинар станах после, и разсилен в училището, и на жътва ходих, и много, много занаяти промених, ама един ми остана най-сигурният: просията! Нямам ли, изпрося си и туйто! Дават хората — не мога да се оплача. Лоши са инак, ама гладен ли си, ще ти дадат залък, колкото да не умреш. Речеш ли да забогатееш, да ги надминеш, ще те препъват, ще ти пречат и няма да ти позволят. Затова не ги обичам много, ама пак без тях не мога.
А ако искаш да знаеш, най-много ме е яд на мама.
Като бях мъничък, яде ми се не яде, а тя:
— Папай, Филчо, хлебец! Папай, мама, манджица! Папай, папай!…
А сега, като пораснах и ида да й се примоля за една копаня брашно, че като отвори една уста да викне:
— Гърлица, дано! Пукница! Ушите ми изядохте! Съсипахте ме! Свършихте ме! Какво беше туй плюскане и туй чудо, да се не свърши!
— Защо ти — викам, — такава и онакава, врещиш като коза, а? Нали ти ме учи едно време да папам топъл хляб и манджица! Кажи де! Толкова жълъд има из гората и толкова трева из ливадите, не можа ли да ме привикнеш тях да ям, с тях да се храня, че да ми е лесно сега, а? На̀ ти сега: папай, Филчо, хлебец! На̀ ти: папай, мама, манджица!…