Гордън Диксън
Парадоксът
Кеъри Хармън не беше вчерашен. Стигна му акъла да си изработи място на юристконсулт, а на Венера това не е никак лесно. Беше дотолкова прозорлив, че закрепи служебното си положение, като се ожени за дъщерята на шефа на голяма фирма за износ на лекарства.
Жената на Кеъри си беше избухлива, трудно можеш да караш с нея. Между другото, тя имаше глупостта да го обича. А тъй като той не можеше да я понася, след кавга винаги изчезваше за няколко дни и чакаше любовта й да се превърне в смирение. Всеки път се скриваше на различни места, че да не могат да го намерят. Това даже му доставяше удоволствие — да си намира най-неочаквани скривалища.
Затова беше в прекрасно настроение, когато в един мрачен зимен ден без покана се приземи на метеорологичната станция на Берк Макинтайр, високо в Самотните планини. Само с няколко минути изпревари снежната буря, малкият двуместен вертолет беше скрит на сигурно място, отбрани вкусотии радваха стомаха му, а самият той се беше изпънал блажено и слушаше как ледените ветрове бият сводестия купол със скорост сто и петдесет мили в час.
— Още десет минути, и щеше да ми бъде трудно — рече Кеъри.
— Да бе, трудно! — иронично отвърна Берк. Беше висок як блондин с груби черти на лицето и се отнасяше с добродушно презрение към всичко друго, освен към метеорологията. — Вие там в ниското си живеете като в райската градина. Още десет минути, и ти щеше да бъдеш размазан върху някой от тези камънаци. Трябваше да чакаме пролетта, че да ти търсим костите.
Кеъри се разсмя с недоверие.
— Щом не вярваш, можеш да провериш. Мятай се на комарчето си и хуквай!
— Чак пък толкова — Кеъри се усмихна широко. — Тук ми е добре. Ама и ти си страшно гостоприемен — веднага изхвърляш гостите си на улицата.
— Зависи от гостите — измърмори Берк. — Разделихме се на абсолвентската вечер, шест години ни вест, ни кост — и сега цъфваш най-неочаквано.
— Внезапен вътрешен порив — обясни артистично Кеъри. — Ето го главното правило в живота ми: подчинявай се на поривите си! Това придава на живота особен вкус. Но да не спорим. По-добре разкажи нещо за себе си. Какъв е животът на отшелника? С какво се занимаваш?
— Аз не се занимавам, аз работя.
— И какво? Пускаш балони в небето? Събираш сняг в кофи и определяш валежите? Зяпаш по звездите?
— Не, всичко това е твърде романтично — отвърна Берк. — Седя си на бюрото и подготвям бюлетините за времето, които изпращам в столицата.
— Хванах ли те! — Кеъри размаха показалец. — Гледаш си работата през пръсти. А кой тогава извършва наблюденията?
— Машина, разбира се. На такива станции има електронни мозъци.
— Още по-добре. Ти си седиш на топличко, а бедничкият робот драпа из преспите.
— Сигурно не подозираш колко си далеч от истината. Машината събира всички данни от наблюдателните уреди и ги обработва до краен резултат. Аз само го изпращам в центъра. Освен това машината отговаря за отоплението и осветлението, проверява техническото състояние на станцията. И накрая — има специален блок за решаване на теоретични задачи.
— Нещо като малък метален бог — ехидно подметна Кеъри.
Беше свикнал да го ласкаят и сега се дразнеше, че Берк говори за машината си с такъв детски възторг.
— Не, Кеъри — усмихна се Берк. — Малка метална богиня.
— Всичко вижда, всичко знае, всичко може, безгрешна, съвършена!
— Може да се каже и така — все още с усмивка каза Берк.
— Само едно не достига, за да качим твоето желязо на пиедестала на бог. Не й достига едно много важно качество: неуязвимост. Бог няма да те подведе.
— Тя също.
— Хайде, стига, Берк! — изръмжа Кеъри. — В своя възторг стигаш до самозаблуди. Няма съвършени машини! Късо между две жички, изгорял чип — и твоята богиня отива по дяволите! Край.
Берк поклати глава.
— Няма никакви проводници, връзките са лъчеви. И изгорял чип не пречи на работата; задачата се прехвърля в свободен блок, а машината се ремонтира сама. Блоковете са общо двайсет. Ако някоя задача е твърде сложна за един блок, автоматично се включват и други — колкото трябва за решаването й.
— Аха! — рече Кеъри. — Но ако задачата е такава, че двайсет блока не стигат? Тогава машината ще се претовари и…
— Ти просто се заяждаш! — избухна Берк. — Казах: няма да изгори. Само на теория може да има такава задача. Да речем нашата станция внезапно излети. Блокът, който пръв почувства това, ще помоли останалите да му помогнат. И ще решават задачата, докато не разработят теория, която да обяснява защо летим.
— Ясно! — щракна с пръсти Кеъри. — Отивам при твоята машина и й казвам, че летим.