Добре дошли в Абсурдистан!
Разбира се, Паркинсон отдавна е очертал основните правила, по които действа бюрокрацията, но тук, в страната на абсурда, ние сме направили доста, за да обогатим натрупания в това отношение опит. Нека очертая пред вас основните догми, по които се формират структурите на държавните храненици в Родината.
Тъй като отварянето на нови щатове все някак трябва да се оправдае, действащите чиновници всъщност бездействат, за да бъде доказано на обществото, че работата не върви и че, за да потръгне, са необходими още повече чиновници.
Всеки началник иска да държи подчинените си в шах, та да не би, не дай Боже, да хвърлят око на неговия пост. Затова всеки бива назначен да ръководи сектор, от който нищо или много малко разбира. Примерно, министър на вътрешните работи става учител, завършил начална педагогика или министър на енергетиката — географ. Тези експерименти водят до некомпетентно управлявано министерство. Такъв е принципът, по който се назначават и всички ръководители надолу, по йерархията. Много е удобно. Един некомпетентен и некадърен подчинен прилича на евнух в харем. Той трепери и за малкото власт, която е докопал и робски боготвори султана. Пред него е мазна мижитурка, готова да лиже ботушите му (или, в нашия случай по-скоро мокасините му, марка „Гучи“). Цялата си злобица подобен индивид пази за своите подчинени. Доста е неприятно да си шеф сред ято красавици, а да не можеш да вършиш оная работа — е, знаете коя… Следва като резултат, че колкото по-кадърен е подчиненият, толкова повече тормоз, наказания и заяждания се изсипват върху него. Оцеляват посредствените блюдолизци и цялата система боксува все повече, защото от върха до основата загъмжава от некадърници.
Интересно явление в българската бюрократична система са шефовете — бушони. Когато в правителството се върти някаква престъпна далавера, най-силните на деня, най-великите — министрите, дърпащите конците мафиоти, бившите генерали от Държавна сигурност, гледат да останат безнаказани и към тях да не водят никакви нишки. Тук идва на помощ човекът — бушон. Той непременно е „наше момче“, научено да мълчи, да папка и да слушка. По правило не е много умен и с лекота подписва книжа, които могат да му осигурят гледка към небето на квадратчета, чорба на държавна издръжка и раиран тоалет. Именно наивитетът и простотията го карат да живее с илюзията, че всичко му е позволено, че каквато и хартийка да парафира с подписа си, е безнаказан от висотата на отговорния си пост. Обикновено, далаверите му лъсват с глупави харчове и обидно нагли демонстрации на благополучие пред съседите, въпреки че взема само малък процент от реално ограбеното. Ето как бушонът е готов. Когато поредната афера се размирише, той, който е действал нескопосно и явно, обира пешкира. Него представят пред камерите на медиите и чрез него позволяват на обществото да излее натрупаното си възмущение като безобиден онанизъм. Задържат го под стража, пращат го в затвора и агитките гръмват колко здраво пипала властта. Насаме го инструктират да търпи и да мълчи. Следва разреждане на комюникетата, все по-мъгляви уверения, че „по случая се работи“, че „предстоят разследвания“ и други подобни клишета. Наред е дълъг и тягостен процес, докато преситената и отегчена общественост забрави за какво е ставало дума и замлъкне. Тогава наред е или оправдателна, или смешно лека присъда. Слага се за декорация възмутен прокурор, който разярено протестира. Разбира се, протестът му не е уважен, съдът потвърждава леката присъда и случаят е приключен и забравен. Остават само натрупаните пасиви, които отново тегнат върху нашия изстрадал гръб.
Тази удобна и характерна схема чудесно може да бъде илюстрирана с примера Вальо „Топлото“ .
Типичен модел да се държат чиновниците в подчинение е аксиомата за клановост на структурите. Обичайно е в един отдел, институция, съд и други държавни структури да работят роднини. Обикновено се прави приятелска услуга на по-висш чиновник или съдия, като се назначава надолу в йерархията крайно некадърен, но скъп на сърцето му човек — дете, съпруг /а/, любовник /ца/ и други. Протежето прави гаф след гаф от едната глупост, а неговият близък, който има някакъв авторитет и би могъл да размъти водата на кукловодите, се превръща в послушна марионетка, само и само да търпят тъпия му любимец.
Друго, което е характерно е, че на рушветите се предава облика на нещо едва ли не гражданствено и законно. Все по-често, ако човек възроптае срещу тях, го гледат с отегчено презрение и го считат за краен наивник, напълно непригоден за съвременния живот. Рушветите се насърчават навсякъде — от кутията бонбони за дребната мишка на гише регистратура до балите пари за лицензираните оценители при конкурс за държавна или обществена поръчка. Колкото по-висок е постът, толкова повече са нулите върху банкнотите. Печалното е, че единствено рушветите са стимулът, който все пак кара държавният механизъм — от портиера до началника отдел в министерството все пак да заработи. Защо иначе да си дава зор чиновникът? Високата му заплата е гарантирана. Той е отвикнал от контрол за качество, ефективност, кадърност на работата си. Контролират го само за послушание. Ето защо не счита за нужно да си мръдне и пръста, ако не са подкупите. Защото, ако бъде подкупен, а не свърши работата си успешно, ще тръгне мълвата, че не си струва да си бъркаш в джоба заради него. Ето как подкупите смазват държавната машина. Скоро един бизнесмен огорчено ми сподели, че ако по някакъв мистериозен начин се спре корупцията, държавата напълно ще рухне в хаоса, защото никой няма да работи. Чиновниците приличат на турците с данъка за амортизация на зъбите.