Нека сега си представим един пламенен, способен и поне относително нравствен млад човек, който, уверен в своите знания и умения, с отлични резултати в университета, кандидатства за държавна служба. В повечето случаи клетият младеж не разбира, че конкурсите се правят за определено лице, роднина от клана, наше момче или момиче и се чуди защо все не успява. Това стъпква вярата му в собствените сили, гаси усмивката му. Ако пък някоя длъжност не е достатъчно добре заплатена и привлекателна, за да назначат някой връзкар и пуснат в системата способния непознат, чакат го други беди. Откаже ли да се подчини на абсурдни заповеди на тъпия си началник, бива заклеймен, че е бунтар и не умее да работи в екип. Започне ли пък да се примирява, постепенно се превръща в един от глутницата и губи достойния си облик. В първия случай следва уволнение, а във втория — дори нещо по-лошо — интелектуална и нравствена гибел.
Младите наши умове, с които би трябвало да се гордеем и да пазим, изтичат по този начин в чужбина, което, поне за самите тях, си е добър късмет. Но, понякога, разочарованието просто ги смазва и те стават алкохолици, неудачници и аутсайдъри, които можете да срещнете край контейнерите за смет.
Не знам успях ли да очертая поне контурите на географската карта на Абсурдистан. Сега ми се ще да приложа няколко характерни примера. Нека да стиснем зъби, да поемем дълбоко въздух и да тръгнем по стъпките на граждани, тръгнали да търсят чиновническо съдействие за защита на законните си права и интереси:
СЦЕНА ПЪРВА
Гражданинът X тръгва за Испания на гурбет, но няма пари. Решава да продаде старата наследствена селска къща, за да си купи билет. За целта, първо трябва да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Нужна му е молба — декларация, заверена от техническия и правен отдел на общината и от Областната управа, че имотът не е държавна собственост. Още в Областната управа му смразяват кръвта, като му казват: „Ела след тридесет дни! Трябва да се направят справки дали някога имотът не е бил държавна собственост“. „Какво значение има чий е бил някога? Нали е важно да се види, че не е така?!“ — моли се човекът, почти разплакан. След като сълзите не помагат, няколко банкноти разменят собствениците си и заветният печат е сложен.
Тича господин X в общината, където вади нови банкноти, за да станат тридесетте дни седем. Получава бележка, че на осмия ден може да си получи документа. Отива на регистрацията и служителката, която дъвче дъвка и играе карти на компютъра, му казва с прозявка: „Преписката я няма!“
„Как така я няма?!“ — възмущава се гражданинът. „Нали си платих! Нали тук пише крайният срок?“
„Ами, казах, че я няма, господине! Туй, дето е написано, го е отбелязал компютърът“ — свива тлъстите си рамене служителката на народа и отново забива поглед в монитора.
„Но, госпожо…“
„Стига вече!“ — срязва го чиновничката с вид на оскърбена девственица. — „Достатъчно приказки изприказвахте!“
Следва нов сондаж при техник, в правен отдел, при секретар на кмета и навсякъде — раздяла с нови банкноти.
Когато документът е изготвен, гражданинът X е потънал в заеми, а половината бащина къщица е изядена на зелено.
Мила родна картинка!
СЦЕНА ВТОРА
Гражданинът Y решава да си възстанови имот, който му се полага по реституцията. Води битки девет години, поради нежеланието на Общинската администрация да му съдейства, като издаде скица на имота, за да може той да се снабди с нотариален акт. По тази причина, Общинската комисия за земеделие и гори (в началото на битката, само Общинска земеделска комисия) отказва да приключи процедурата по възстановяване на имота. Следва съдебно дело. Общинската управа пренебрегва и нареждането на съда в отказа си да издаде скица и съдията е принуден да реши проблема с назначаване на експерт, който да изработи скицата. Y печели делото и комисията му възстановява имота. Е, и? Отново се връща на изходна позиция. Общината продължава да не дава скица, въпреки поредицата от молби и внесени такси.