Джоузеф Хелър
Параграф 22
На майка ми, на жена ми Шърли и на децата ми Ерика и Тед
Остров Пианоза се намира в Средиземно море, на осем мили южно от Елба. Той е много малък и на него очевидно не би могло да се случи нито едно от описаните събития. Подобно на мястото, където се развива действието, героите в този роман също са измислени.
Имаше само една засечка… и това беше параграф 22.
1
Тексасецът
Това беше любов от пръв поглед.
Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.
Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и това ги объркваше през всичкото време.
Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението му е все същото.
— И все още не сте ходили по нужда? — питаше полковникът.
Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.
— Дайте му още едно хапче.
Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.
В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там, защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по очи, за да му носят храната в леглото.
След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо. Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на много опасна мисия. „Искаха доброволци. Много е опасно, но все някой трябва да свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна.“ И оттогава не бе писал никому.
Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират писмата на войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше еднообразна работа и Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на войниците е съвсем малко по-интересен от живота на офицерите. След първия ден у него вече нямаше никакво любопитство. За да наруши еднообразието, той измисляше разни игри.
— Долу определенията! — заяви той един ден и всички наречия, и всички прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо равнище на творчество — зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението „Мила Мери“, а накрая написа: „Копнея неутешимо за теб — Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“ Р. О. Шипман беше името на свещеника на авиогрупата.
Когато изчерпа всички възможности с цензурирането на писмата, Йосарян се нахвърли на имената и адресите върху пликовете, като с безгрижен замах на китката си зачеркваше имена на къщи и улици и унищожаваше огромни градове, сякаш беше бог. Но параграф 22 изискваше всяко цензурирано писмо да носи подписа на офицера, който го е цензурирал. Йосарян изобщо не четеше повечето от писмата. На тези, които не четеше, подписваше собственото си име. На останалите се подписваше „Уошингтън Ървинг“. Когато това стана еднообразно, той започна да пише „Ървинг Уошингтън“. Цензурирането на пликовете има сериозни отражения и стана причина да преминат тръпки на тревога в някакъв безплътен щабен отдел. Веднага в болницата бе изпратен разузнавач, който се преструваше на болен. Всички знаеха, че е от контраразузнаването, защото постоянно питаше за някакъв офицер на име Ървинг или Уошингтън и защото още след първия ден вече не искаше да цензурира писма — намираше ги прекалено еднообразни.