Никой не можа да открие какво се бе случило, нито дори кукуригащият старец и кудкудякащата баба, които бяха в състояние да открият всичко, което ставаше в този обширен и безкраен бардак с многобройни стаи от двете страни на тесните коридори, които излизаха в противоположни посоки от просторния салон със спуснати завеси на прозорците и една-единствена лампа. След това всеки път, когато срещнеше Ор, тя вдигаше полите си над опънатите си бели еластични гащи, подигравайки му се просташки, изпъчваше стегнатия си заоблен корем към него, като го ругаеше презрително, и после избухваше в дрезгав смях, когато видеше, че той се киска страхливо и се крие зад гърба на Йосарян. Това, което бе направил, или се бе опитал да направи, или пък не бе успял да направи зад затворената врата на стаята на по-малката сестра на курвата на Нейтли, продължаваше да бъде тайна. Момичето не искаше да каже на курвата на Нейтли, нито на някоя от другите курви, нито на Нейтли, нито на Йосарян. Ор можеше да каже какво се бе случило, но Йосарян бе решил да не го пита повече.
— Искаш ли да знаеш защо исках да имам големи бузи? — запита Ор.
Йосарян не отвори уста.
— Спомняш ли си — каза Ор — онзи път в Рим, когато онова момиче, което не може да те търпи, ме удряше по главата с тока на обувката си? Искаш ли да знаеш защо ме удряше?
Невъзможно бе да си представи човек какво е направил той, та да я ядоса дотолкова, че тя да го блъска по главата петнадесет-двадесет минути, без при това да я ядоса достатъчно, за да го хване за глезените и да разбие черепа му в стената. Тя несъмнено беше достатъчно висока и Ор беше несъмнено достатъчно нисък. Ор имаше издадени напред зъби и изпъкнали очи, които подхождаха на големите му бузи: беше дори по-дребен от младия Хъпъл, които живееше от онази страна на железопътната линия, където не му беше мястото, в палатка, построена в административната зона, в същата палатка, в която Джоу Гладника крещеше насън всяка нощ.
Административната зона, в която Джоу Гладника бе построил палатката си по погрешка, се намираше в средата на лагера, между изкопа с ръждясалите железопътни релси и килнатия черен, асфалтиран път. Всички можеха да хванат момичета по този път, ако им обещаеха, че ще ги заведат където те искат — яки, млади, грознички, захилени момичета с липсващи зъби, които можеш да откараш встрани от пътя и да лежиш с тях в буйната трева; това правеше и Йосарян, щом му се удадеше случай, но много по-рядко от Джоу Гладника, който можеше да намери джип, но не знаеше да кара и затова молеше Йосарян да му помогне. Палатките на войниците от ескадрилата се намираха от другата страна на пътя, покрай откритото кино, в което нищо неподозиращи войски се сблъскваха вечер на сгъваемия екран за забавление на обречените на смърт. Същия следобед в това кино пристигна още една група артисти, изпратена от ООЗВ!
Трупата на ООЗВ беше изпратена от генерал П. П. Пекъм, който бе преместил главната си квартира в Рим и не се бе сетил да направи нищо по-добро, докато интригантствуваше срещу генерал Дрийдъл. Генерал Пекъм беше генерал, за когото спретнатостта наистина значеше много. Той беше пъргав, приветлив и много взискателен генерал, който знаеше обиколката на екватора и винаги пишеше „усилен“ вместо „увеличен“. Беше голям гад и никой не знаеше това по-добре от генерал Дрийдъл, вбесен от последната директива, с която генерал Пекъм изискваше всички палатки на Средиземноморския боен театър да бъдат построени в успоредни редици, като входовете бъдат гордо обърнати към паметника на Уошингтън. На генерал Дрийдъл, командир на бойна част, това му се виждаше съвсем лайнарска история. Освен това съвсем не беше работа, дявол да го вземе, на генерал Пекъм как са построени палатките в авиокрилото на генерал Дрийдъл. Тогава между тези двама големи началници избухна бесен спор за компетентност, който бе решен в полза на генерал Дрийдъл от бившия ефрейтор Уинтъргрийн, той се занимаваше с пощата в щаба на Двадесет и седма въздушна армия. Уинтъргрийн реши изхода на спора, като хвърляше всички съобщения на генерал Пекъм в кошчето. Намираше ги прекалено многословни. Схващанията на генерал Дрийдъл, изложени в по-малко претенциозен стил, харесваха на бившия ефрейтор Уинтъргрийн и той ги препращаше надлежно, съблюдавайки най-старателно съответните устави. Генерал Дрийдъл спечели победата поради липса на противник.