Йосарян се почувствува почти достатъчно болен, за да се върне в болницата, и се почувствува дори още по-болен след три бойни полета, когато доктор Данийка пак поклати меланхолично глава и отказа да го прехвърли към земния персонал.
— Мислиш си, че имаш неприятности! — смъмра го наскърбено доктор Данийка. — А какво да кажа аз? Хранех се с фъстъци цели осем години, докато учех медицина. След фъстъците ядях само храна за котки в кабинета си, докато си създам достатъчно клиентела, за да си посрещна разноските. И тогава, тъкмо когато предприятието най-после започна да носи приход, взеха, че ме мобилизираха. Не разбирам защо се оплакваш.
Доктор Данийка беше приятел на Йосарян и бе готов да направи почти нищо, което е във възможностите му, за да му помогне. Йосарян слушаше много внимателно, докато доктор Данийка му разказваше че полковник Каткарт, командира на тяхната авиогрупа, който желае да стане генерал, за генерал Дрийдъл, командира на авиокрилото, и медицинската сестра на генерал Дрийдъл, и за всички други генерали в щаба на Двадесет и седма въздушна армия, които настоявали да се изискват само по четиридесет бойни полета от всеки летец.
— Защо просто не се усмихнеш и не престанеш да се тревожиш? — посъветва той Йосарян с мрачно лице. — Бъди като Хавърмайър.
Йосарян изтръпна при това име. Хавърмайър летеше винаги във водещ бомбардировач и никога не лавираше, насочвайки се към целта, като по този начин увеличаваше опасността за всички, които бяха в една формация с него.
— Хавърмайър, защо никога не маневрираш, дявол да те вземе? — питаха го те побеснели след всеки полет.
— Хей, момчета, оставете капитан Хавърмайър на мира намесваше се полковник Каткарт. Този дявол е най-добрият командир на водещ самолет.
Хавърмайър се захилваше, кимаше с глава и почваше да обяснява как правел куршуми дум-дум, като ги изрязвал с ловджийски нож, преди да почне да стреля по полските мишки в палатката си нощем. Хавърмайър беше наистина най-добрият командир на водещ самолет между тях, но той винаги летеше в права посока и на същата височина през целия път от изходния пункт до целта, и дори отвъд целта, докато не видеше как падащите бомби се удрят в земята и избухват, пръскайки ярки оранжеви отблясъци под развихрения плащ от дим, прах и отломки, които бликаха като гейзери в бесни, огромни сиво-черни вълни. Хавърмайър държеше тези обикновени смъртни хора сковани от напрежение в шестте самолета, които летяха равномерно и спокойно и представляваха лесно уязвима цел, докато той следеше с дълбок интерес падането на бомбите през покрития с плексиглас нос на самолета и даваше на германските артилеристи долу всичкото време, което им бе необходимо, за да поставят мерниците, да се премерят и да дръпнат спусъците или каишките, или лостовете, или каквото, дявол да го вземе, там дърпаха, когато искаха да избият хора, които не познаваха.
Хавърмаиър беше командир на водещ бомбардировач, който никога не пропускаше целта. По-рано и Йосарян беше командир на водещ самолет, но го понижиха, защото вече не даваше пукната пара дали е улучил целта, или не. Той беше решил да живее вечно и да си спаси кожата дори с риск на живота си: всеки път, когато излиташе, единствената му задача беше да се приземи жив.
Летците обичаха да летят след Йосарян, който префучаваше над целта, като всеки път се приближаваше от различна посока и на различна височина, изкачваше се и пикираше така стръмно, завиваше и лъкатушеше така рязко, че пилотите от другите пет самолета едва можеха да летят в строй с него. Вземаше хоризонтално положение само за две-три секунди, докато хвърли бомбите, а след това внезапно излиташе право нагоре с убийствено ревящи мотори и промъквайки се през мръсносивия бараж на флака1, така бясно въртеше самолета си на всички страни, че шестте самолета скоро се разхвърчаваха по цялото небе като молитви, отправени към Бога. В такива моменти германските изтребители биха могли да ги съборят като зрели круши, но Йосарян не се тревожеше, защото вече нямаше германски изтребители, а той не искаше да има наоколо си експлодиращи самолети. Само когато целият Sturm und Drang2 останеше назад, той уморено отмяташе шлема от изпотената си глава и преставаше да крещи заповеди на Макуот, който държеше лостовете за управление, и който в такъв момент не можеше да измисли нищо по-умно от това да се пита къде са паднали бомбите.