— Всички бомби хвърлени — съобщаваше сержант Найт, който седеше отзад.
— Ударихме ли моста? — питаше Макуот.
— Не можах да видя, сър. Тук отзад така се люшках насам-натам, че не можах да видя. Сега всичко е покрито с дим и не мога нищо да видя.
— Хей, Арфи, улучихме ли целта?
— Каква цел? — казваше капитан Ардварк, пълничкия щурман, който пушеше лула, объркан от купчината карти, които бе разхвърлял до Йосарян в носа на самолета. — Мисля, че не сме още стигнали до целта. Стигнали ли сме?
— Йосарян, попаднаха ли бомбите в целта?
— Какви бомби? — отговаряше Йосарян, който единствено се интересуваше от флака.
— Е, какво пък — запяваше Макуот, — кой дава пет пари. Йосарян не даваше пукната пара дали е улучил целта, или не, стига само Хавърмайър или някой друг командир на водещ бомбардировач да я улучеше, така че да не трябва да се връщат отново. От време на време някой кипваше достатъчно, за да удари един юмрук на Хавърмайър.
— Казах ви да оставите капитан Хавърмайър на мира — предупреждаваше ги ядосано полковник Каткарт. — Нали ви казах, че той е най-добрият ни командир на водещ бомбардировач.
При намесата на полковника Хавърмайър се захилваше и тикаше още една шепа захаросани фъстъци в устата си.
Хавърмайър бе станал много изкусен в нощна стрелба по полски мишки с пистолета, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. Слагаше за примамка захарна пръчка и предварително се премерваше в тъмнината, чакайки да чуе как мишката гризе, сложил пръста на другата си ръка в примката на връвта, която бе прекарал от рамката на противокомарната мрежа до ключа на голата крушка над главата си. Връвта беше опъната като струна на банджо и най-слабото подръпване запалваше крушката, която с внезапния си блясък заслепяваше разтрепераната жертва. Хавърмайър прихваше победоносно, гледайки как дребният бозайник замръзва на мястото си, върти изплашените си очи и обезумял търси да открие врага си. Хавърмайър чакаше, докато очите на животното срещнат погледа му, после се изсмиваше гръмко и едновременно дръпваше спусъка. В същия миг тлъстото космато тяло се разхвърчаваше по цялата палатка с отекващ трясък и предаваше плахата си душа на създателя си.
Късно една вечер Хавърмайър стреля по една мишка, което накара Джоу Гладника да хукне навън, както беше бос, и крещейки с пискливия си глас, да изпразни пистолета си в палатката на Хавьрмайър, да се спусне тичешком по единия склон на изкопа, да се изкачи по другия и да изчезне изведнъж в един от тесните окопи, които се бяха появили като по вълшебство до всяка палатка на сутринта след онази нощ, когато Майлоу Майндърбайндър бомбардира лагера на ескадрилата. Това се случи точно преди да се зазори, по време на знаменитата обсада на Болоня, когато неми мъртъвци изпълниха нощните часове подобно на живи духове и на Джоу Гладника му бе изхвръкнал умът, защото пак беше изкарал предписания брой полети и не фигурираше в списъка на летците. Когато го измъкнаха от влажното дъно на тесния окоп, Джоу Гладника бръщолевеше несвързано за змии, плъхове и паяци. Другите светнаха с фенерчетата си надолу в окопа, за да проверят. Нямаше нищо на дъното освен няколко инча застояла дъждовна вода.
— Виждате ли? — викаше Хавърмайър. Нали ви казах? Нали ви казах, че е луд.
4
Доктор Данийка
Джоу Гладника беше побъркан и никой не знаеше това по-добре от Йосарян, който направи всичко възможно, за да му помогне. Но Джоу Гладника не искаше да слуша Йосарян. Просто не искаше да го слуша, защото мислеше, че Йосарян е луд.
— А защо трябва да те слуша? — запита доктор Данийка, без да вдигне очи към Йосарян.
— Защото има грижи.
Доктор Данийка изсумтя презрително.
— Мисли си, че има грижи? А КАКВО да кажа аз? Доктор Данийка продължаваше да говори бавно, с нотки на мрачен присмех в гласа си. — О, не се оплаквам. Знам, че се води война. Знам, че много хора ще трябва да страдат, за да я спечелим. Но защо аз трябва да бъда един от тях? Защо не мобилизират някои от ония стари доктори, дето дърдорят по събрания за големите жертви, които медицинската професия е готова да направи. Аз не искам да правя жертви, Искам да правя пари.
Доктор Данийка беше много спретнат, чист човек, за когото най-приятният начин да прекара времето си бе да седи нацупен. Имаше мургава кожа и дребно, умно, навъсено лице с тъжни торбички под двете очи. Той постоянно се тревожеше за здравето си и почти ежедневно отиваше да му премерят температурата в амбулаторията, където двама войници бяха всъщност поели цялата работа сами и вършеха това така делово, че на доктора почти не му оставаше да върши друго, освен да седи на слънце със запушен нос и да се чуди за какво толкова се тревожат хората. Техните имена бяха Гюс и Уес и те бяха успели да въздигнат медицината в точна наука. Всички войници и офицери, които на сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура над сто и два градуса3, бяха изпращани бързо в болницата. На всички, които при сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура под сто и два градуса, освен на Йосарян, те боядисваха венците и пръстите на краката мораво с генцианова тинктура и им даваха очистително, за да го хвърлят в храстите. На всички онези, които при сутрешна проверка се записваха болни и имаха температура точно сто и два градуса, казваха да дойдат след един час, за да им премерят температурата отново. Йосарян, който имаше температура сто и един градуса, можеше да отиде в болницата когато пожелае, защото не се боеше от тях.