— Отидоха ми топките, Арфи! Отидоха ми топките! — Арфи не го чу. Йосарян се наведе напред и го дръпна за ръката. — Арфи, помощ! — молеше се той, плачейки. — Ударен съм! Ударен съм!
Арфи се обърна бавно с ласкава, шеговита усмивка.
— Какво?
— Удариха ме. Раниха ме, Арфи. Помощ!
Арфи отново се захили и любезно вдигна рамене.
— Не мога да те чуя — каза той.
— Не можеш ли да ме видиш? — извика Йосарян недоверчиво и посочи към все по-дълбокото вирче на скута си, което той чувствуваше, че прелива на всички страни и разширява локвата под него. — Ранен съм! За Бога, помощ! Арфи! Помощ, Арфи!
— Пак не мога да те чуя — оплака се търпеливо Арфи, слагайки пълната си ръка като тръба до бледата мида на ухото си. — Какво каза?
Йосарян отговори с отпаднал глас, внезапно уморен от усилието да крещи, от цялото объркващо, вбесяващо, абсурдно положение. Той умира и никой не му обръща внимание.
— Няма значение.
— Какво? — извика Арфи.
— Казах, че топките ми отидоха. Не можеш ли да чуеш? Ранен съм в слабините.
— Пак не мога да те чуя — смъмри го Арфи.
— Казах: „Няма значение!“ — изкрещя Йосарян, хванат като в капан от чувството на ужас, и започна да трепери, усещайки как внезапно му стана студено и го обзема слабост. Арфи отново поклати съжалително глава и почти прилепи своето безсрамно, бяло като мляко ухо до лицето на Йосарян.
— Трябва да говориш по-ясно, приятелю, просто трябва да говориш по-ясно.
— Остави ме на мира, копеле! Тъпо, безчувствено копеле! — ридаеше Йосарян. Искаше му се да заблъска Арфи с юмруци, но нямаше сила да вдигне ръце. Реши да заспи и като се обърна настрани, изпадна в безсъзнание.
Беше ранен в бедрото и когато се свести, видя, че Макуот бе клекнал на колене и превързваше раната му. Изпита облекчение, макар че още виждаше подутото херувимско лице на Арфи, наведено над рамото на Макуот и изразяващо спокоен интерес. Йосарян се чувствуваше зле. Усмихна се уморено на Макуот и запита:
— Кой се грижи за магазина?
Макуот повдигна очи.
— Исусе Христе, радвам се, че си жив — възкликна той и въздъхна дълбоко. Добродушните, приветливи бръчки около очите му бяха побелели от напрежение и омазнени от пот, докато навиваше безкрайния бинт върху обемистия памучен компрес, който Йосарян усещаше да притиска неудобно вътрешната страна на бедрото му. — Нейтли е на контролния лост. Горкото момче почти се разрева, когато чу, че си ударен. Още мисли, че си мъртъв. Разкъсана ти е артерията, но май че успях да спра кръвотечението. Сложих ти малко морфин.
— Сложи ми пак.
— Може да е още много рано. Ще ти сложа още една инжекция, когато започне да боли.
— Вече ме боли.
— Е, какво пък, дявол да го вземе — рече Макуот и инжектира още една ампула морфин в ръката на Йосарян.
— Когато кажеш на Нейтли, че съм добре… — каза Йосарян на Макуот и загуби съзнание; всичко се замъгли зад тънък пласт от прозрачен ягодов желатин и някакво силно баритоново бръмчене го потопи в звук. Дойде в съзнание в линейката и се усмихна, за да вдъхне кураж на доктор Данийка, чието дългоносо като на хоботник начумерено и помрачено лице той зърна замаяно за една-две секунди, преди всичко отново да порозовее като венчелистче и после да стане съвсем черно и неизмеримо тихо.
Йосарян дойде в съзнание в болницата и заспа. Когато отново се събуди, вече не миришеше на етер. Дънбар лежеше по пижама на леглото през пътеката и твърдеше, че не е Дънбар, fortiori. Йосарян реши, че Дънбар се е побъркал. Скептично присви устни при тази новина, съобщена му от Дънбар, и спа неспокойно ден-два, мислейки за нея. После се събуди и когато сестрите не бяха в отделението, се измъкна от леглото, за да провери сам. Подът се люлееше като плуващ сал пред някой плаж и шевовете от вътрешната страна на бедрото му се забиваха в месото като тънки редици от рибешки зъбки, докато той куцукаше през пътеката, за да прочете името на температурния лист, закачен на долния край на леглото на Дънбар, и наистина Дънбар излезе прав: той вече не беше Дънбар, а младши лейтенант Антъни Ф. Форциори.
— Какво става, дявол да го вземе?
А. Форциори стана от леглото и направи знак на Йосарян да го последва. Подпирайки се на всичко, което можеше да досегне, Йосарян закуцука след него, излезе в коридора и отиде до едно легло в съседното отделение, на което лежеше изтерзан младеж с пъпки по лицето и хлътнала брадичка. Изтерзаният младеж се опря на лакът и се надигна пъргаво, щом те се приближиха. А. Форциори рязко махна с палец през рамото си и каза: