Выбрать главу

Кид Сампсън вдигна русите си вежди, за да покаже, че разбира, и готов да услужи, стана от мястото си. Свирна четири пъти през увисналите си жълти мустаци и полетя към планините, възседнал очукания си стар зелен мотоциклет, купен на вехто преди няколко месеца. Йосарян изчака, докато последният слаб лай на мотоциклета заглъхна в далечината. Обстановката в палатката не изглеждаше съвсем нормална. Беше много спретнато. Добз го гледаше с любопитство, пушейки дебела пура. Сега, когато бе решил да бъде храбър, Йосарян се чувствуваше обзет от смъртен страх.

— Добре — каза той. — Да убием полковник Каткарт. Ще действуваме заедно.

Добз скочи от леглото си. Див ужас бе изписан на лицето му.

— Шшт! — изрева той. — Да убием полковник Каткарт? Какво говориш!

— Тихо, дявол да те вземе — изръмжа Йосарян. — Ще те чуе целият остров. У тебе ли е още оня пистолет?

— Да не си полудял! — изкрещя Добз. — Защо ми е потрябвало да убивам полковник Каткарт?

— Защо ли? — Йосарян втренчи в Добз свиреп поглед, изпълнен с недоумение. — Защо ли? Ами това беше твоя идея, не е ли така? Не идва ли ти в болницата да ме убеждаваш?

Добз бавно се усмихна.

— Но това беше, когато бях изкарал само петдесет и осем полета — обясни той, като с наслада пуфкаше пурата си. — Сега съм си стегнал багажа и чакам да замина за Щатите. Изкарал съм шестдесет полета.

— Какво от това? — възрази Йосарян. — Той пак ще повиши броя им.

— Може би този път няма да го повиши.

— Винаги го повишава. Какво, дявол да го вземе, става с тебе, Добз? Питай Джоу Гладника колко пъти си е стягал багажа.

— Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане — упорствуваше Добз. — Да не съм луд да се замесвам в такова нещо сега, когато вече съм вън от строя. — Изтърси пепелта от пурата си. — Не, моят съвет е — забеляза той — да изкараш като всички нас шестдесетте си полета и тогава да видиш какво ще стане.

Йосарян едва се сдържа да не го заплюе право в лицето.

— Мога да не доживея да изкарам шестдесет полета — придумваше го той с равен, песимистичен глас. — Носи се слух, че пак предложил групата за бомбардировка на Болоня.

— Нищо повече от слух — изтъкна Добз с важен, надут вид. — Не трябва да вярваш на всички слухове, които чуваш.

— Престани да ми даваш съвети.

— Защо не говориш с Ор — посъветва го Добз. — Ор пак бе свален във водата миналата седмица при втората бомбардировка на Авиньон. Може би се чувствува достатъчно нешастен и ще бъде готов да го убие.

— Ор няма достатъчно мозък, за да се чувствува нешастен.

Ор пак бе свален във водата, докато Йосарян беше в болницата, и бе спуснал повредения си самолет върху стъклено-сините широки вълни пред Марсилия така гладко, с такова безупречно майсторство, че нито един от шестте членове на екипажа не бе получил ни най-лека контузия. Аварийните люкове и отпред, и отзад се отвориха, докато зелено-белите вълни още се пенеха около самолета, и хората излазиха с най-голямата възможна бързина, навлекли отпуснатите оранжеви спасителни куртки, които не можеха да се надуят и висяха меки, разхлабени и безполезни на вратовете и гърбовете им. Не можеха да се надуят, защото Майлоу беше извадил двойните цилиндри с въглероден двуокис от надуваемите камери, за да прави ягодовите и ананасовите газирани питиета, които поднасяше в офицерския стол, и бе поставил на мястото им циклостилни бележки със следния текст: „Което е добро за предприятия «М и М» е добро за цялата страна. Майлоу Майндърбайндър“.

Ор изскочи последен от потъващия самолет.

— Трябваше да го видите! — заливаше се от смях сержант Нант, когато разказваше случката на Йосарян. — По-смешно нещо не съм виждал в живота си. Никоя от спасителните куртки не вършеше работа, защото Майлоу беше откраднал въглеродния двуокис, за да прави тия пусти сладоледи с газирана вода, които вие, копелета, получавате в офицерския стол. Но както се оказа, това не беше толкова лошо. Само един от нас не знаеше да плува и ние турнахме това момче на сала, който Ор беше издърпал с въжето до самия фюзелаж още докато стояхме на самолета. Това смахнато човече несъмнено ги умее тия работи. После другият сал се откъсна и вълните го отнесоха, та ние шестимата трябваше да седнем на единия и да си притискаме краката и лактите един в друг, така че почти не можехме да мръднем, без да съборим някого във водата. Самолетът потъна около три секунди след като го напуснахме, и ние останахме съвсем сами на сала и веднага започнахме да отвинтваме капачетата на спасителните куртки, за да видим какво, дявол да го вземе, не е в ред, и намерихме тия пусти бележки на Майлоу, с които ни казваше, че каквото е добро за него, е достатъчно добро и за нас. Какво копеле! Ама как сме го псували, Исусе Христе! Всички го псувахме освен твоя приятел Ор, който само се хилеше, като че ли колкото се отнася до него, това, което е добро за Майлоу, би могло да бъде достатъчно добро и за всички нас.