Ей Богу, трябваше да го видите, седнал на ръба на сала като капитан на кораб, а ние останалите само го гледахме и чакахме да ни каже какво да правим. Непрекъснато пляскаше с ръце краката си през няколко секунди, като че ли имаше треска, и казваше: „Добре де, добре“, и се кикотеше като някакъв смахнат изрод; и после пак казваше: „Добре де, добре сега“, и отново се закикотваше като някакъв смахнат изрод. Все едно, че гледахме някой слабоумен. Само дето го гледахме, това ни поддържаше куража през първите минути — защото вълните обливаха сала и все някой от нас падаше във водата, та трябваше отново да се изкатери на сала, преди да дойде следващата вълна, и пак да го събори във водата. Дума да не става, смешно беше. Постоянно падахме и се изкатервахме обратно на сала. Сложихме момчето, което не знаеше да плува, да легне в средата на сала, но дори и там щеше да се удави, защото в средата на сала водата беше доста дълбока, та все го плискаше в лицето. Леле, какво беше!
После Ор започна да отваря шкафчетата на сала и тогава започна истинската веселба. Първо намери кутия с шоколади и я подаде да си вземем всички, та ние седяхме и ядяхме солен шоколад, докато вълните ни събаряха от сала. След това намери суха супа и алуминиеви канчета и ни направи супа. После намери чай. Разбира се, направи и чай. Представяш ли си го: сервира ни чай, както седяхме там мокри като мишки и с подгизнали задници? Паднах от сала, толкова много се смеех. Всички се смеехме. А той беше сериозен като пън, освен дето се кискаше тъпашки и се хилеше като смахнат. Какъв глупак! Каквото намереше, използуваше го. Намери някакъв прах, който прогонва акули, и веднага го изсипа в морето. Намери боя за маркиране мястото на злополуки и я хвърли във водата. Намери и въдица и сухи примамки и лицето му светна, сякаш бе видял моторната спасителна лодка да бърза към нас, преди да сме умрели от студ или преди германците да са изпратили лодка от Специя да ни вземе в плен или да ни избие с картечница. С невероятна бързина пусна въдицата във водата и започна да я движи напред-назад, щастлив донемайкъде. „Лейтенанте, какво очакваш да уловиш?“ — питам го аз. „Треска“ — казва. И наистина искаше да хване треска. И добре, че не улови, защото щеше да я изяде сурова и да ни накара и нас да я ядем, защото беше намерил някаква книжка, в която пишело, че треската можела да се яде сурова.
Следващото нещо, което намери, беше едно малко синьо гребло — колкото лъжичките, дето ги слагат в чашки за сладолед и, разбира се, почна да гребе с него — искаше да кара сала с нашите четиристотин кила отгоре, като гребе с тая клечка. Можеш ли да си представиш? След това намери компас и голяма непромокаема карта; разстла картата на коленете си и сложи компаса отгоре. И така прекара времето, докато след тридесет минути моторната лодка ни прибра — пуснал зад себе си въдицата със закачена на нея стръв, с компаса на скута и картата, простряна на коленете му, и гребе колкото-може с онова мъничко гребло, като че ли гони да стигне Майорка. Исусе Христе!
Сержант Найт знаеше всичко за Майорка, и Ор също, защото Йосарян често им бе разказвал, че американски летци можели да намерят убежище в Испания, Швейцария и Швеция: интернирали ги до края на войната при много свободен режим и голям лукс, стига само да отлетят там. Йосарян бе най-големият специалист в ескадрилата и при всеки полет над най-северната част на Италия кроеше планове за принудително кацане в Швейцария. Той, разбира се, би предпочел Швеция, където интелектуалното равнище беше високо и където би могъл да плува гол с красиви момичета е ниски, спокойни гласове и да стане баща на цели племена щастливи и палави незаконородени Йосарянчета, които ще бъдат подпомогнати от държавата при раждането им и които ще влязат в живота без никакво позорно клеймо. Но Швеция беше недостижима — прекалено далече беше — и Йосарян чакаше онзи къс от снаряд, който ще повреди един от моторите му над Италианските Алпи и ще му даде предлог да се насочи към Швейцария. Нямаше дори да каже на пилота, че го води там. Йосарян често мислеше да се наговори с някой пилот, в когото има доверие, да нагласят някаква привидна повреда на моторите и после да унищожат доказателствата за измамата, като се приземят, без да спуснат колесника, но единственият пилот, комуто той наистина се доверявате, беше Макуот, който бе най-шастлив където си беше и комуто още правеше удоволствие да прелети ниско над Йосаряновата палатка или да избръмчи толкова ниско над къпещите се на плажа, че буйният вятър, предизвикан от перките да издълбае дълбоки бразди във водата и вдигне стълбове от пръски, които падаха отново след няколко секунди.