— Значи това не е променило нищо — каза Йосарян.
— Но те никога не те поставят да летиш с мен. — Работейки на колене, Ор се обръщаше към Йосарян без горчивина или упрек, но с оскърбено смирение, което беше безкрайно по-мъчително за гледане, макар че той още се хилеше и подсмиваше, сякаш положението беше комично. — Ти наистина трябва да летиш с мене, знаеш ли? Аз съм доста добър пилот и ще те пазя. Може често да ме свалят, но вината не е моя и в моя самолет никой никога не е бил раняван. Да, да, ако имаш ум в главата, знаеш ли какво ще направиш? Ще отидеш право при Пилчард и Рен и ще им кажеш, че искаш да летиш с мен при всички полети.
Йосарян се наведе напред и се взря в лицето на Ор, което бе неразгадаема маска от противоречиви чувства.
— Ти май искаш да ми кажеш нещо?
— Хи-хи-хи-хи! — отвърна Ор. — Искам да ти кажа защо него ден онова едро момиче ме удряше по главата с обувката си. Но ти не ме оставяш да ти го кажа.
— Кажи де.
— Ще летиш ли с мен?
Йосарян се изсмя и поклати глава.
— Пак ще те свалят във водата.
И наистина Ор пак бе свален във водата при бомбардировката на Болоня, за която отдавна се мълвеше, и той пусна със смазващ удар едномоторния си самолет върху разчупените, шибани от вятъра вълни, които се издигаха и спадаха под войнствените черни буреносни облаци, трупащи се над тях. Той закъсня да излезе от самолета и се озова сам на сала, който вълните отнесоха далеч от другия сал с екипажа, и когато спасителната лодка, порейки вятъра и пръскайки водни капки, пристигна да ги вземе, Ор вече не се виждаше.
— Не се тревожи — уверяваше го отново Кид Сампсън, още увит в дебели одеяла и мушама, с които го бяха загърнали на лодката спасителите му. — Вероятно вече са го прибрали, ако не се е удавил в тази буря. Тя не трая дълго. Басирам се, че всеки миг може да се появи.
Йосарян се върна в палатката си да чака Ор, който можеше да се появи всеки миг, и запали печката, за да му приготви нещо топло за ядене. Печката гореше отлично със силен, висок пламък, който можеше да се усилва или отслабва, като се завърти кранчето. Ор я бе най-после изкарал. Валеше слаб дъжд, който леко барабанеше по палатката, дърветата и земята. Йосарян сготви една тенджера гореща супа, да бъде готова, когато се върне Ор, и чакайки, малко по малко я изяде сам. Свари за Ор няколко твърди яйца, ала изяде и тях. След това изяде цяла кутия сирене чедар от неприкосновения си запас.
Винаги когато се уловеше, че се тревожи за Ор, нарочно си припомняше, че той може да прави всичко и тихо се разсмиваше, представяйки си как седи на сала, както го бе описал сержант Найт, с делова, загрижена усмивка на лицето, наведен над компаса и разстланата на коленете му карта, тъпчейки едно след друго парчета мокър шоколад в захилената си, кикотеща се уста и изпълнен със съзнание за дълг, гребе през светкавици, гръмотевици и дъжд с безполезното ясносиньо детско гребло, влечейки зад себе си въдицата със сухата стръв. Йосарян действително не се съмняваше ни най-малко в способността на Ор да спаси живота си. Ако въобще може да се лови риба с оная глупава въдица, Ор сигурно ще хване риба и ако е решил да улови треска, сигурно ще улови, макар дотогава треска никога не е била улавяна в тези води. Йосарян свари още една супа и я изяде, щом беше готова. Всеки път, когато се затръшнеше автомобилна врата, той се усмихваше с надежда и се обръщаше очаквателно към входа, ослушвайки се да чуе стъпки. Знаеше, че всеки миг Ор може да влезе в палатката с големите си, лъснали, напоени от дъжд очи, бузи и щръкнали зъби, изглеждайки като някакъв развеселен събирач на миди от Нова Англия, смешен с жълтата си мушамена шапка и шлифера, с няколко номера по-голям от ръста му, вдигнал гордо пред себе си едрата треска, която е уловил.
Но той не се появи.
29
Пекъм
И на следния ден не се получиха никакви новини за Ор и сержант Хуиткоум с похвална бързина и доста голяма надежда постави в картотеката си напомнителна бележка да изпрати, когато изтекат още девет дни, стандартно писмо с подписа на полковник Каткарт до близките на изчезналия. Имаше обаче новина от щаба на генерал Пекъм и Йосарян се присъедини към тълпата офицери и войници по къси панталони и бански гащета, които бръмчаха сърдито и смутено около дъската за обяви, поставена пред канцеларията.
— Каква разлика има между тази неделя и другите недели, искам да знам? — питаше гръмогласно Джоу Гладника, обръщайки се към вожда Бял Полуовес. — Защо казват, че нямаме маршировка днес, щом нямаме маршировки никоя неделя? А?