„Необходимо е да имаш ум, за да не печелиш пари — писа веднъж полковник Каргил в едно от своите проповеднически окръжни, които редовно съчиняваше и разпространяваше с подписа на генерал Пекъм. — Всеки глупак днес може да спечели пари и повечето глупаци наистина печелят. Но какво да кажем за хората с дарование и ум. Посочете ми като пример поне един поет, който трупа пари.“
— Т. С. Елиът — каза бившият ефрейтор Уинтъргрийн в стаичката си, където разпределяше писмата на щаба на Двадесет и седма въздушна армия, и тръшна телефонната слушалка, без да си каже името.
В Рим полковник Каргил остана смаян.
— Кой беше? — запита генерал Пекъм.
— Не знам — отговори полковник Каргил.
— Какво искаше?
— Не знам.
— Е, какво каза?
— Т. С. Елиът — уведоми го полковник Каргил.
— Какво е това?
— Т. С. Елиът — повтори полковник Каргил.
— Само „Т. С…“ ли?
— Да, сър. Само това каза. Само „Т. С. Елиът.“
Какво ли значи това! — разсъждаваше генерал Пекъм. Полковник Каргил също се чудеше. Т. С. Елиът размишляваше генерал Пекъм. Т. С. Елиът — повтори полковник Каргил със същата погребална озадаченост.
След миг генерал Пекъм направи усилие да се съвземе и мазна, блага усмивка се появи на лицето му. Изразът му бе хитър, израз на обигран човек. Само очите му блестяха злонамерено.
— Наредете да ме свържат с генерал Дрийдъл — каза той на полковник Каргил. — Но той да не знае кой се обажда. Полковник Каргил му подаде слушалката.
— Т. С. Елиът — каза генерал Пекъм и затвори телефона.
— Кой беше? — попита полковник Мудъс.
Генерал Дрийдъл в Корсика не отговори. Полковник Мудъс беше зет на генерал Дрийдъл и по настояване на жена си генерал Дрийдъл го бе взел във военния бизнес въпреки своето мнение за него. Генерал Дрийдъл загледа полковник Мудъс със спокойна омраза. Той не можеше да търпи зет си, който беше негов адютант, и затова постоянно се въртеше наоколо му. Навремето той се бе противопоставил на женитбата на дъщеря си с полковник Мудъс, защото не обичаше да присъствува на сватби. Със заплашително, загрижено и намръщено лице генерал Дрийдъл отиде до огледалото в кабинета си, в което можеше да се огледа цял, и втренчи поглед в набитото си отражение. Той имаше посивяла глава с широко чело, желязносиви кичури над очите си и тъпа войнствена челюст. Генералът потъна в дълбокомислени разсъждения върху тайнственото съобщение, което току-що бе получил. Изразът на лицето му бавно се смекчаваше от някакво хрумване и той присви устни със злобно задоволство.
— Свържи ме с Пекъм — каза той на полковник Мудъс. — Но този тип да не знае кой се обажда.
— Кой беше? — запита полковник Каргил в Рим.
— Същото лице — отвърна генерал Пекъм и в гласа му несъмнено прозвуча следа от тревога. — Сега пък мене преследва.
— Какво искаше?
— Не знам.
— Какво каза?
— Същото нещо.
— Т. С. Елиът ли?
— Да, Т. С. Елиът. Само това каза.
У генерал Пекъм проблесна надежда.
— Може би е някакъв нов шифър или нещо като парола. Защо не накарате някого да провери в свързочния отдел, за да видим дали не е нов шифър или нещо такова, или пък някаква парола?
От свързочния отдел отговориха, че Т. С. Елиът не е нито нов шифър, нито парола.
Следващата идея на полковник Каргил бе:
— Може би трябва да телефонирам на щаба на Двадесет и седма въздушна армия, за да видим дали там не знаят нещо по тази работа. Там има един деловодител на име Уинтъргрийн, с когото аз съм близък. Той именно ми даде сведения, че нашата проза е прекалено многословна.
Бившият ефрейтор Уинтъргрийн каза на Каргил, че в щаба на Двадесет и седма въздушна армия няма никакви сведения за Т. С. Елиът.
— Как е нашата проза напоследък? — реши се да попита полковник Каргил, докато бившият ефрейтор Уинтъргрийн беше на телефона, — Сега е много по-добра, нали?
— Все още е прекалено многословна — отвърна бившият ефрейтор Уинтъргрийн.
— Не бих се изненадал, ако се окаже, че генерал Дрийдъл стои зад цялата работа — призна най-после генерал Пекъм. — Спомняте ли си какво направи той със спортното стрелбище?
Генерал Дрийдъл бе заповядал частното стрелбище на полковник Каткарт да бъде отворено за всички строеви офицери и войници в авиогрупата. Генерал Дрийдъл искаше неговите хора да прекарват толкова време в стрелба по панички, колкото позволяваха стрелбището и разписанието за полетите. Осем часа месечно стрелба по панички беше отлична тренировка за тях. Така се научаваха да стрелят по панички.
Дънбар обичаше да стреля по глинени панички, защото мразеше всяка минута, прекарана по този начин, а така времето течеше бавно. Беше пресметнал, че един час, прекаран на стрелбището с паничките в компанията на хора като Хавърмайър и Апълби, бе равно на единадесет пъти по седемнадесет години.